Преди няколко дни станахме свидетели на събитие без прецедент в политическия и обществения живот на прехода. Национално представените работодателски и синдикални организации в невиждано досега единодушие отправиха общо и остро предупреждение към политическите партии и институциите с искане незабавно да предприемат действия, които да доведат до успокояване на кризисните процеси в българското общество. Случилото се наистина е екстраординарно и би трябвало да прикове вниманието на анализаторите (освен на адресатите на посланието), но не би. Защо – по този въпрос също си струва да се поразсъждава. Но всичко по реда си.
Първото, което прави силно впечатление, е
небивалото съгласие между работодатели и синдикати
Обичайната практика е да съществуват и да се изявяват (повече или по-малко открито) съществени противоречия както между тези две страни в трипартитната система, така и вътре в тях. Това е нормално – тези организации изразяват определени интереси и техните ръководства са длъжни да ги отстояват. Ако се върнем назад във времето, ще видим, че случаите на (относително) високо съгласие се броят на пръсти. Днес установяваме, че нещо, случващо се в държавата, е тласнало тези представители на разнообразни интереси да загърбят различията си и да заемат обща позиция. Очевидно е, че такова сплотяващо въздействие може да имат само важни и в същото време застрашителни събития, и то не изолирани в един или друг сектор, а застрашаващи нормалното функциониране на обществото като цяло.
На второ място, впечатлението за нещо извънредно се засилва от
открито политическия език на ултиматума
Работодателските и синдикалните организации не просто се обръщат към партиите, политиците и институциите, а го правят на техен език и на езика на нарастващото обществено недоволство от партийно-политическата система. За разлика от типичните спорове във формата на тристранното партньорство или в конкретните противопоставяния между отделни организации и правителството, при които езикът е неутрален и се използват експертни изразни средства, сегашната инициатива е политическа и не само не се опитва да го скрие, а ясно го подчертава. Изрично бе заявено, че „трудът и капиталът са на единни политически позиции“. Това е недвусмислен анонс, че въпросните, най-добре организирани сегменти на гражданското общество, разглеждат политическия и институционалния живот като сфера, където смятат за необходимо да се намесят пряко. Нещо повече, в общото обръщение се използват констатации и аргументи, които дори са по-радикални от проявите на част от недоволните граждани.
Трето, най-важната и наистина неизразявана досега от тези организации линия на формулиране на проблемите е, че
политическата класа е оспорена като цяло
От една страна, като обхват на критиката – не едни или други нейни представители (партии, политици, ръководители на държавни институции), а всички, взети заедно и носещи повече или по-малко солидарна отговорност. През годините се е случвало една или друга формация да е против дадена партия или правителство или да подкрепя други. Сега разделението от гледна точка на партийните привързаности е преодоляно. Става ясно, че барикадата е построена на друг принцип. Това определя другата основна особеност, дълбочината и сериозността на критиката – българските политици се обвиняват, че не просто не предлагат решения на едни или други проблеми, а че самите те като цяло създават проблемите, че дестабилизират и заплашват съществуването и бъдещето на нацията.
Такъв подход на критика към българската партийно-политическа система е рядкост дори сред изследователите и анализаторите, въпреки че – както неведнъж е писано на страниците на „БАНКЕРЪ“ – събитията през последните две-три години говорят именно за възникването и задълбочаването на системна криза, генерираща трайна нестабилност. Официални организации, при това принудени от действителността да партнират с държавата, т.е. с управляващите политици и с тяхната потенциална алтернатива (опозицията), никога досега не са произнасяли такава
тежка оценка за българските политически елити
По същество оценките в декларацията подкрепят напълно някои от анализите, които диагностицират срастването на различните елити в една обща класово-олигархична върхушка, концентрирана единствено върху тесните си егоистични интереси и готова заради тяхното удовлетворяване да нанесе всякакви щети на обществото (банковите сътресения от последните седмици са типичен пример за това).
В потвърждение на такава логика могат да бъдат приведени конкретни текстове – че в дъното на банковата, финансовата и политическата криза е Народното събрание, което за една година не е намерило сили да надскочи котерийните борби, или че банковата криза нямаше да се случи, ако не бяха заложени политически интереси. Както заяви ръководителят на една от бизнес организациите, „не искаме една партобизнес олигархия да замени друга партобизнес олигархия“.
Разширен е периметърът на „предупредените да внимават“ – освен партиите в отиващия си парламент изрично са посочени и всички кандидати за участие в следващия, т.е. предварително се елиминират опитите за дистанциране от „досегашните лоши“.
Четвърто, безпрецедентно е и предупреждението за възможни
радикални по-нататъшни действия
ако политиците и партиите не се осъзнаят. Цитирам: „В случай че не бъдат положени адекватни усилия за успокояване на обществото, ще преминем към радикални действия, като ползваме всички възможни обществени и граждански инструменти преди парламентарните избори.“ Нещо повече, въпреки че не бяха изрично записани в документа, някои от участващите в инициативата организации използваха дори думи като „присъда, която още не я произнасяме, но в момента я пишем“.
Прави впечатление също така, че адресат на обръщението са не само „обичайните заподозрени“ – политическите партии, а и водещи институции като президентството. В частност, в документа се настоява президентът да назначи служебен кабинет, равно отдалечен от партийни, корпоративни и лобистки интереси, както и от самата президентска институция, за да бъде гарантирана подготовката и честното произвеждане на предсрочните избори.
Най-важният въпрос вероятно е какво ще се случи след тази безпрецедентна обща акция на работодатели и синдикати?
Ще чуят ли предупреждението партиите
ще го разберат ли? Ще се опитат ли да променят нещо наистина, или отново делата ще се сведат до козметика?
Първите им реакции – ако съдим от проведените срещи в парламента – не само не дават някаква надежда, а потвърждават колко верни са предупрежденията за тоталната изчерпаност на политическата ни класа. Различия в поведението на управляващи и опозиция имаше, но всъщност политиците предложиха два еднакво неадекватни варианта на отговор на предупрежденията, които им изпраща действителността.
Управляващите (до неотдавна заедно) партии БСП и ДПС използваха арсенала на „снишаването“. Проявиха някаква протоколна готовност за диалог, изслушаха, не възразиха (с изключение на една-две конкретни реплики по особено болезнени теми, като например кой на кого дърпа конците), но и не се съгласиха. Безспорно не искат да отварят фронт и разсъждават по модела „Всяко чудо за три дни, а вие все някога ще ни паднете“. Разбира се, опитаха се и да прехвърлят отговорността на опозицията и нейната деструктивност.
На другия полюс, но с познатия семпъл стил на мислене и говорене, бе опозиционната партия ГЕРБ, която вече сериозно се е вживяла в ролята на сигурни следващи управляващи. Преди време по друг повод писах, че за краткия престой в опозиция Бойко Борисов и сие нищо, ама нищо не са научили и разбрали. Включително, че са паднали от власт, защото са направили множество погрешни и вредни неща. Вероятно поради обстоятелството, че в собствената му партия никой не му възразява (камо ли да го критикува), Борисов едва ли не поиска обяснение и извинение за декларацията на работодателските и синдикалните организации, обвини ги, че го „слагат в един кюп с лошите“, после премина в контраатака, заклеймявайки ги, че са си мълчали за редица погрешни политики на правителството. И независимо от обстоятелството, че във всяка нормална държава има немалко въпроси, по които позициите на управляващи и опозиция съвпадат, настоя на своята „концепция за правата и задълженията на опозицията“: „Какъв кворум искате? Къде опозицията прави кворум?“ По-нататъшното изостряне на репликите също е закономерно, тъй като в един момент става дума за отговорността на ГЕРБ, включително и лично на Борисов с неговите непрестанни твърдения за „катастрофа“. А, както е известно, в тази партия ръководителите вярват в собствената си непогрешимост повече, отколкото най-ревностните християни в непорочното зачатие.
Като извод разгледаният нестандартен ход на работодателските и синдикалните организации бе определено основателен, вероятно закъснял и очевидно ще се окаже безрезултатен. Днешната българска политическа класа е в необратимо състояние на властови делириум, от който не могат да я извадят никакви рационални аргументи. Тогава можем да очакваме, че нещата ще се случат по обичайния за такива ситуации начин – трудния.
Александър Маринов
