Дали председателите на съдилища ще бъдат задължени да влизат в съдебните зали и да гледат дела като редовите си подчинени, или ще им бъде оставена възможността безметежно да се скатават? Над тази дилема ще разсъждава тази есен Върховният административен съд. И колкото и да изглежда „вътрешноведомствен“ и скучен въпросът дали председателите на съдилища ще бъдат длъжни да обличат тогите си, а съответно и да четат, да учат закони и да поддържат в кондиция чисто професионалните си умения, той засяга пряко независимостта на съдебната власт. Защото един добър професионалист трудно може да бъде манипулиран. Докато застояването зад бюрото и трайното „привързване“ към ръководните постове в крайна сметка прави и от най-добрите магистрати обикновени чиновници, които впоследствие са готови на всичко, за да запазят привилегиите и властта си. А това ги прави зависими от политиците – при сегашната конфигурация във Висшия съдебен съвет (ВСС), в който 11 от членовете са от т. нар. „парламентарна квота“, растежът в кариерата се смята за по-скоро невъзможен без политическа протекция.
Битката започва по жалба на председателя на Административен съд София-град (АССГ) Радостин Радков. Той оспорва решението от края на май тази година, с което Висшият съдебен съвет задължи не само него, но и всички останали председатели на съдилища регулярно да влизат в съдебните зали и да разглеждат дела. С това решение ВСС въведе т. нар. норма на натовареност за председателите на съдилища, която е различна за всеки съд: определя се според броя на съдиите, работещи в него и персонала му. Логиката е, че колкото повече хора ръководи началникът, толкова повече време ще му отнема чисто административната работа и ще му остават по-малко възможности да практикува като съдия. Затова и „нормата“ на председателите на малките съдилища е по-висока, а тази на големите – по-ниска. Специално за АССГ бе прието, че председателят му не може да разглежда по-малко от 30% от броя на делата, които неговите подчинени превъртат през ръцете си. Така например ако един съдия средно на месец гледа 30 дела, то председателят на АССГ трябва да има на бюрото си поне девет. А за заместник-председателите му нормата е двойна – 60 процента.
Това е погрешен подход, репликира в жалбата си Радков. Защото, според него, процентът се изчислява върху съвършено различна база – не е едно и също дали тези 30% се изчисляват върху 10 или върху 100 дела например. Защото има окръжни съдилища със същия брой магистрати, които обаче гледат в пъти по-малко дела от тези, които имат в АССГ.
Всъщност самият Радков е напълно съгласен, че това решение на ВСС за определяне на минимална натовареност на административните ръководители в системата е добро и необходимо. Но негодува срещу критерия, по който е формиран задължителният минимум. Освен това, според Радков, в изчисленията трябва да се включи и времето, което шефовете отделят за дейности като разглеждане молби за отпуски, жалби, проверки и ред всекидневна бумащина, с която ги заливат.
Истината е, че решението за въвеждане на задължителен минимум пряка работа като съдия за шефовете бе посрещната „на нож“ от самия ВСС – наложи се предложението на Комисията по натовареността към ВСС да бъде внесено за разискване два пъти. Сред най-отявлените му критици бяха главният прокурор Сотир Цацаров, шефът на ВАС Георги Колев и членът на ВСС Галя Георгиева. За разлика от тях, редовите магистрати смятат нововъведението за напълно справедливо.
Чрез връщането на административните раководители в залите всъщност ще се сложи край на надлъгването с числа, което се наблюдава от години: част от шефовете на съдилища отчитат „куха“ натовареност, като гледат само споразумения или заповедни производства, които рядко изненадват с особена фактическа или правна сложност и затова професионалистите ги смятат за едни от най-елементарните. Но пък пълнят отчети и гарантират атестации с висока оценка: няма отменени присъди, няма върнато дело. Такива тарикатлъци бяха отчетени в доклада на Комисията по натовареността, с който тя мотивира предложението си за въвеждането на „нормата“ за съдебни началници. Впрочем от този доклад стана ясно и че има председатели на съдилища, главно в София, на които вече няколко години не е разпределено на доклад нито едно дело. Докато други техни колеги в провинцията работят почти наравно с подчинените си.
Радков не е сред началниците, които не влизат в съдебната зала – той има дори повече дела, отколкото му се полагат според новия норматив, отчитат от ВСС. Но възражението му е принципно – той оспорва начина, по който се изчислява минималната натовареност на административните ръководители.
До момента Върховният административен съд само е допуснал този „горещ картоф“ до разглеждане, като е определил, че става дума за общ административен акт, чието оспорване трябва да премине през определена процедура, включително и чрез публикуване на съобщение за предстоящото дело в „Държавен вестник“. Затова и разглеждането на самия спор дали ВСС има право да слага задължителна „норма“ на съдебните шефове ще продължи през есента, след като излезе публикацията за делото. И ако Радостин Радков плати 20 лв. такса за обявата в „Държавен вестник“.
