След дълго чудене как да намали резилите в дисциплинарната си практика Висшият съдебен съвет (ВСС) роди уродливо недоносче. В публикуван тази седмица Проект на Методика за дисциплинарната дейност съветът предвижда възможност дисциплинарните производства да приключват със споразумения между страните. Дали авторите на проекта са наясно каква правна каша забъркват? Не е ясно, но целта е очевидна – да бъде отворена удобна вратичка за избягване на дисциплинарна отговорност, преди да стигне до съда.
Проектът на въпросната дисциплинарна методика на практика дописва с псевдоюридически аргументи специалния Закон за съдебната власт (ЗСВ), позовавайки се на общия Административно-процесуален кодекс (АПК). Това е в пълен разрез с яростно отстояваната от съдебната власт позиция, че устройствените й правила са само в ЗСВ. Което изключва приложението на общото законодателство. Сега обаче кадровиците предлагат въвеждането на институт, какъвто в съдебния закон няма. И то по въпрос, по който са най-уязвими – налагането на наказания на магистрати в условията на ширеща се безнаказаност.
В проекта споразумението е определено с общите му белези като “алтернативен способ за разрешаване и бързо приключване на дисциплинарните дела”. Условие за валидността му е то да не противоречи на закона. То може да бъде сключено между страните в дисциплинарното производство – вносителя на предложението за налагане на дисциплинарно наказание и привлечения към дисциплинарна отговорност магистрат или неговия процесуален представител. Дисциплинарно наказващият орган, тоест ВСС, може също да участва в споразумението или само да го одобри. След като това стане, споразумението замества решението на съвета по дисциплинарното дело.
ВСС се задължава след изясняване на обстоятелствата по дисциплинарното дело и преди дисциплинарният му състав да пристъпи към постановяване на решение, да прикани вносителя и наказвания магистрат да постигнат споразумение. Съставът ще сключва или одобрява споразумението с решение, прието с тайно гласуване с обикновено мнозинство – повече от половината от членовете на ВСС (13 гласа). Ако такова споразумение не бъде постигнато по време на дисциплинарното производство, то ще може да бъде постигнато и в съда, ако решението на ВСС бъде оспорено. Това ще може да става във всеки етап на съдебното производство, което означава, че страните могат да се договарят до самия му край.
Кои са доводите на ВСС за тази “революционна” идея? Подробно развитата в отделна глава в ЗСВ уредба на дисциплинарната отговорност за магистрати завършва с т. нар. препращаща норма. Тя гласи, че доколкото в тази глава няма особени правила, трябва да се прилагат правилата на АПК. А АПК позволява сключването на споразумение както в производството пред административния орган, така и пред съда. Дотук кадровиците са прави (формално погледнато), но реално никак не са. Защото смесват правни принципи и институти, както им отърва.
Поначало дисциплинарната отговорност е уредена в Кодекса на труда и третира отговорността на работника или служителя пред работодателя в рамките на трудовото правоотношение. Тя опира до виновно неизпълнение на трудовите задължения, нарушаващо трудовата дисциплина. Трудовият кодекс не предвижда обаче възможност за сключване на споразумение между работодател и работник. И това не е случайно – страните в трудовото правоотношение може и да са равнопоставени по дефиниция, но без дисциплинарната власт на работодателя и финансовото му надмощие работата просто няма да върви.
Уредената в АПК възможност за сключване на споразумение пък се отнася изобщо до всички видове административни актове, които са много повече от тези, които издава ВСС по дисциплинарни производства. На практика те са един изключително частен и хибриден случай, тъй като производствата не се развиват съгласно трудовото законодателство, а са със специални изисквания и подсъдност. В случая става дума за високите очаквания към магистратите, които им дават основания да те държат да са отделна категория хора откъм възнаграждения, привилегии и независимост. Срещу тези благини стои обаче и засилена отговорност, за чието ангажиране също е предвиден специален ред. И е недопустимо той да бъде допълван с обща разпоредба, несъществуваща нито в трудовия кодекс, нито в съдебния закон.
Споразуменията са допустими освен по трудови и административни също и по граждански и наказателни дела. Показателно е обаче, че не се допускат в административнонаказателни дела, свързани с издаване на актове от притежаващи публична власт органи. Именно по това те си приличат с дисциплинарните производства по ЗСВ. По гражданските дела страните са наистина равнопоставени и е съвсем естествено в споровете им да се допуска и постигане на съгласие чрез взаимни компромиси, което съдът насърчава и чрез насочване към медиация. Особено показателен е обаче паралелът с уредбата на споразуменията по наказателните дела, в които публичната власт наказва отделни лица, доказвайки вината им за определени деяния.
Наказателнопроцесуалният кодекс (НПК)също допуска споразумение както в досъдебната, така и в съдебната фаза. То се сключва между прокуратурата и обвиняемия или между нея и подсъдимия и подлежи на одобрение от съда. Ако съдът одобри постигнатото между страните в наказателното дело споразумение, то замества окончателно присъдата. Ако откаже да го одобри, делото продължава. Сходствата с това, което предлага сега ВСС, са очевидни, независимо от разликите между наказателно и дисциплинарно производство.
Да видим обаче какви ограничения поставя НПК за сключването на споразумение. На първо място, то не се допуска за широк кръг тежки умишлени престъпления, защото законодателят е преценил, че в подобни случаи пазарлъци не може да се водят. На второ място, НПК посочва изрично, че страните трябва да са постигнали съгласие по точно определени въпроси. Сред тях са и има ли извършено деяние, извършил ли го е обвиняемият, извършено ли е виновно, съставлява ли деянието престъпление и какви да бъдат видът и размерът на наказанието? И на трето място, споразумението е възможно само пред първоинстанционния съд, преди приключване на съдебното следствие.
В предложената от ВСС методика място за такива ограничения няма. Освен че страните ще могат да се спазарят по всяко време и независимо от тежестта на провинението, по нищо не личи, че споразумението трябва да включва налагане на някакво дисциплинарно наказание. За разлика от изискванията в НПК, методиката на съвета пропуска подобни реквизити, като се позовава отново на АПК. В резултат липсва изискване за признаване на извършеното деяние, за вината и за определяне на наказанието. Посочено е само, че предметът на споразумението е един от неговите реквизити, описан като “права, задължения, отговорности на страните по споразумението”. Къде тук става въпрос за налагане на наказание?!
Особено съществено е, че дори в досъдебната фаза споразумението може да бъде одобрено само от съда. Идеята е преценката за неговата законност да бъде направена от независим орган, овластен да следи спазени ли са всички законови изисквания. При дисциплинарките, предприети от ВСС, обаче едни и същи хора ще могат да предлагат образуване на производството, после да са решаващ орган по него, а за капак – и да се споразумяват с магистратите, чиято вина доказват и чието наказание искат. И въпреки че това е посочено отдавна като проблем, включително и от членове на съвета, проектът за методиката изрично казва, че вносителите на предложение за образуване на дисциплинарно производство участват в дисциплинарния състав. В случая кадровиците пък разчитат на това, че подобна възможност съдебният закон не предвижда, но и не забранява. В добавка е отнето и правото на главния съдебен инспектор да участва в дебатите по определяне на наказанието, ако магистратът отсъства. Обяснението е, че така се гарантира принципът за равенство на страните в дисциплинарното производство. Представете си обаче, че прокурорът по едно наказателно дело е отстранен само защото обвиняемият се покрива?!
Възниква и въпросът що за морал изповядат членовете на ВСС, щом подливат сами вода на една от основните си функции – дисциплинарната. Очевидно не е случайно, защото не е първата стъпка в тази насока – сегашните тричленни дисциплинарни състави, които водят дисциплинарните производства до финалното гласуване, също не внушават особено доверие. В същото време прави впечатление с каква лекота съветът подминава административните ръководители, за чиято засилена отговорност не е обелена и дума в проекта за дисциплинарна методика. Което пък кара т. нар. редови (обикновено неудобни)магистрати да се опасяват, че предложените нововъведения са предимно в полза на послушните. Съдържанието на това понятие е ясно за всеки.
