Една от причините българските партии да са толкова неефективни и неубедителни в изпълнението на основната си функция, е тоталната зависимост от собствените им страхове. Въпреки че използват силни думи и се опитват да се представят като смели и решителни, страхът и малодушието не могат да бъдат прикрити. Страх ги е да не загубят, страх ги е от нормална дискусия с опонентите, страх ги е от истинската воля на народа. Страх ги е от честни избори, защото никога не са сигурни какъв точно резултат ще постигнат, ако българите у нас и по света получат възможност да изразят истинското си мнение за тях и “успехите” им. Страх ги е дори от тези, нечестни избори, защото не са сигурни дали ще успеят за пореден път да отвратят едни, манипулират други и изнудят трети. Страх ги е от правилата, въпреки че те сами ги изработват в свой интерес и непрекъснато търсят аргументи, за да ги преправят и заобикалят.
Но най-големият от всички възможни страхове е
страхът от отговорност
Отговорност да се поеме властта с всички последици (не само откъм привилегиите и възможността за забогатяване), да се предложи това, което е необходимо, и после да се застане пред съда на обществото. Мнозина от българските политици цитират думите на Чърчил: “Ще правя каквото трябва, пък да става каквото ще” (но малцина знаят, че няколко десетилетия по-рано Стефан Стамболов е изрекъл: “Ще правя каквото трябва, пък вие после ме съдете.”) В същото време ги е страх да правят “каквото трябва” и нямат никакво желание да застанат с открити очи пред нацията и да кажат: “Ето, това сметнахме за правилно, направихме го, сега ни съдете!”
Именно този страх е основната причина за спънките и непрекъснатите извъртания при опитите да се сглоби някакво правителство в новия парламент. Казвам “някакво”, тъй като е пределно ясно, че тези партии, с тези свои програми, елити и лидери не могат да съставят и поддържат стабилен (т.е. способен да управлява добре и да решава големите проблеми на обществото) кабинет.
Партиите попаднаха между два страха като между Сцила и Харибда – страха от нови избори в период, когато народното недоволство отново започва да се покачва, и страха да се поеме отговорност за решаването на натрупалите се (и създадени главно от политиците) проблеми. Затова се опитват, подобно на Одисей, да се промъкнат между двете заплахи с едно “хитро”, временно решение – сглобяване на правителство, което криво-ляво ще изкара зимата, ще позакърпи положението (с цената на нови заеми), няма да засегне големите интереси и ще управлява отново за сметка на народа и нови бъдещи лишения. После – ново прегрупиране, нови обещания, нови лъжи, пък каквото стане и докато минава номерът. Само че не могат да намерят дори лястовицата, която да пуснат пред кораба, камо ли куража да минат през изпитанието.
Още от нощта на изборите партийните щабове мислят трескаво как да сглобят подобна конструкция, така че да стоварят основната отговорност на някои от “партньорите”, а сами – ако не могат да си припишат някакви заслуги, поне да се отърват с минимални загуби. Никой няма намерение да направи честно предложение и да бъде лоялен партньор, тече надлъгване между опитни и безскрупулни лицемери. Именно затова преговорите от самото начало затънаха в безбройни детайли, които не дават ясна представа за най-важните за обществото цели, способни да предложат наистина легитимна, ако не трайна основа за единодействие.
Независимо от многократно повтаряната теза за “споделената отговорност” – лансирана от ГЕРБ, но възприета без възражения или уточнения от повечето останали партии – случващото се през последните дни показва фрапиращо неразбиране на житейската и политическата истина, че
отговорността не може да бъде пробутана
тя се осмисля и реализира като такава единствено при готовност да се носят последиците в името на реални общи ценности и цели. Не мога да твърдя, че у нас няма политици, желаещи доброто на народа, но ми е много трудно да посоча конкретни примери за такива, които са готови да понесат последиците и да платят цената за постигането на това добро. Когато нещата опрат до отговорността за последиците, всичко се прехвърля в градината на другите. Дори и да чуем някакво признание с половин уста за допусната грешка, не личи да са извлечени поуки, които реално да променят поведението на партиите и техните ръководители. Но най-често не чуваме и такова половинчато и по правило неискрено признание.
Нещо повече, отказът да се поеме собствена отговорност и видимото желание за всичко да бъдат посочени другите се превръщат в модел на “успешно” политическо поведение. В това отношение ловкостта и безцеремонността на ДПС нямат равни. Допреди няколко месеца движението бе “стожер” на лявоцентристкото управление, сега претендира за такава роля по отношение на възможното дясноцентристко правителство. Но и преди, и сега ДПС има една ясна цел – да консумира максимум власт със съответните конкретно разпределени изгоди и в същото време да си запази правото да се отдръпне и да забие нож в гърба на “подкрепяните” при първия знак, че трябва да се поеме отговорност. Затова вече никой не вярва на ДПС и не желае да партнира с движението, независимо от нарастването на електоралната му тежест.
Още по-вредно за съставянето на правителство с реално споделена отговорност е желанието да се ударят
с един куршум
три заека:
да се влезе във властта, да не се носи реална отговорност и при това да се внушава, че най-гръмките ангажименти пред избирателите не са забравени и захвърлени. Всяка партия знае отлично, че голяма част от обещанията в предизборната й програма са неизпълними – по принцип или поне в сегашната ситуация. Реформаторите са наясно, че голямата им оферта – свикване на Велико Народно събрание, приемане на нова конституция и произтичаща радикална реформа на съдебната система – е неосъществима, дори ГЕРБ да я одобрят и подкрепят. Същото важи за най-категоричните послания от кампанията на Патриотичния фронт. И едните, и другите обаче настояват тези приоритети да залегнат в програмата на бъдещото правителство. Мотивът е ясен, дори за Бойко Борисов – в един момент да се “открие”, че програмата не се изпълнява и това да е алибито за оттегляне от управлението и сваляне на отговорността. На свой ред ГЕРБ са си внушили, че солидна гаранция срещу подобен развой на събитията би могло да бъде единствено участието на лидерите или на други знакови личности в кабинета. Допускането, че личното ангажиране ще възпрепятства отмятането, е наивно – нещо повече, ако под пресата на отговорността попадне и личното “его” на лидерите, напреженията и центробежните сили ще бъдат още по-силни.
Обикновено страхът от поемане на партийна и лична отговорност за осъществяване на тежки, болезнени за много хора и затова непопулярни политики се обяснява с негативните последици “на следващите избори”. Но това е само удобно “разумно” оправдание. В дъното на всичко са две по-важни причини – едната е свързана с интересите на политиците, другата – с тяхната неувереност, произтичаща от некомпетентността им.
Всъщност, за да сме точни, трябва да посочим, че повечето от българските партии и политици се терзаят от дилемата не дали да поемат, или да не поемат отговорност, а от отговорността към кого да последват. Въпреки че се кълнат (в прекия и преносния смисъл) да се ръководят единствено от интересите на народа, добре известно е, че те по правило са
под властта на други интереси
Точно служенето (да не кажем слугуването) на тези други, частни, егоистични интереси е определящо за възхода им, благоденствието им и дори за съществуването им. Голямото противоречие е, че това, което е добро за тези частни интереси, е противопоказано на публичния интерес. И тъй като народът (по силата на днешната конституция и законите) не е в състояние да потърси от политиците реална отговорност, докато могъщите частни интереси могат и го правят, крайният избор е предрешен. За народа и държавата добро би било едно решение на казуса КТБ и на кризата в енергетиката, но на практика ще бъде прокарано друго (независимо как ще бъде обяснено и рекламирано).
От друга страна, по силата на продължаващата години криза на партийно-политическата система и дегенерацията на партийните елити на ключовите позиции в държавата се оказват все по-посредствени, некомпетентни, лишени от опит и действителни лични постижения хора. Те не просто не смеят да направят правилните неща, те не разполагат с капацитета да си изработят собствена, аргументирана и убедена позиция кое е правилно и защо е правилно. В края на краищата за правилно се приема това, което ги вкарва във властта и им обещава видимо добри шансове да останат колкото е възможно по-дълго на власт.
Именно тези дълбоки причини обясняват защо у нас, поне засега, е немислимо да бъде формирано сравнително честно и стабилно коалиционно управление.
Александър Маринов