Коалиционни игри, или как се пробутва отговорност

Ед­на от при­чи­ни­те бъл­гар­с­ки­те пар­тии да са тол­ко­ва не­е­фек­тив­ни и не­у­бе­ди­тел­ни в из­пъл­не­ни­е­то на ос­нов­на­та си фун­к­ция, е то­тал­на­та за­ви­си­мост от соб­с­т­ве­ни­те им стра­хо­ве. Въп­ре­ки че из­пол­з­ват сил­ни ду­ми и се опит­ват да се пред­с­та­вят ка­то сме­ли и ре­ши­тел­ни, стра­хът и ма­ло­ду­ши­е­то не мо­гат да бъ­дат прик­ри­ти. Страх ги е да не за­гу­бят, страх ги е от нор­мал­на дис­ку­сия с опо­нен­ти­те, страх ги е от ис­тин­с­ка­та во­ля на на­ро­да. Страх ги е от чес­т­ни из­бо­ри, за­що­то ни­ко­га не са си­гур­ни ка­къв точ­но ре­зул­тат ще пос­тиг­нат, ако бъл­га­ри­те у нас и по све­та по­лу­чат въз­мож­ност да из­ра­зят ис­тин­с­ко­то си мне­ние за тях и “ус­пе­хи­те” им. Страх ги е до­ри от те­зи, не­чес­т­ни из­бо­ри, за­що­то не са си­гур­ни да­ли ще ус­пе­ят за по­ре­ден път да от­в­ра­тят ед­ни, ма­ни­пу­ли­рат дру­ги и из­ну­дят тре­ти. Страх ги е от пра­ви­ла­та, въп­ре­ки че те са­ми ги из­ра­бот­ват в свой ин­те­рес и неп­ре­къс­на­то тър­сят ар­гу­мен­ти, за да ги преп­ра­вят и за­о­би­ка­лят.

Но най-го­ле­ми­ят от всич­ки въз­мож­ни стра­хо­ве е

стра­хът от от­го­вор­ност

От­го­вор­ност да се по­е­ме власт­та с всич­ки пос­ле­ди­ци (не са­мо от­към при­ви­ле­ги­и­те и въз­мож­ност­та за за­бо­га­тя­ва­не), да се пред­ло­жи то­ва, ко­е­то е не­об­хо­ди­мо, и пос­ле да се зас­та­не пред съ­да на об­щес­т­во­то. Мно­зи­на от бъл­гар­с­ки­те по­ли­ти­ци ци­ти­рат ду­ми­те на Чър­чил: “Ще пра­вя как­во­то тряб­ва, пък да ста­ва как­во­то ще” (но мал­ци­на зна­ят, че ня­кол­ко де­се­ти­ле­тия по-ра­но Сте­фан Стам­бо­лов е из­ре­къл: “Ще пра­вя как­во­то тряб­ва, пък вие пос­ле ме съ­де­те.”) В съ­що­то вре­ме ги е страх да пра­вят “как­во­то тряб­ва” и ня­мат ни­как­во же­ла­ние да зас­та­нат с от­к­ри­ти очи пред на­ци­я­та и да ка­жат: “Ето, то­ва смет­нах­ме за пра­вил­но, нап­ра­вих­ме го, се­га ни съ­де­те!”

Имен­но то­зи страх е ос­нов­на­та при­чи­на за спън­ки­те и неп­ре­къс­на­ти­те из­вър­та­ния при опи­ти­те да се сгло­би ня­как­во пра­ви­тел­с­т­во в но­вия пар­ла­мент. Каз­вам “ня­как­во”, тъй ка­то е пре­дел­но яс­но, че те­зи пар­тии, с те­зи свои прог­ра­ми, ели­ти и ли­де­ри не мо­гат да със­та­вят и под­дър­жат ста­би­лен (т.е. спо­со­бен да уп­рав­ля­ва доб­ре и да ре­ша­ва го­ле­ми­те проб­ле­ми на об­щес­т­во­то) ка­би­нет.

Пар­ти­и­те по­пад­на­ха меж­ду два стра­ха ка­то меж­ду Сци­ла и Ха­риб­да – стра­ха от но­ви из­бо­ри в пе­ри­од, ко­га­то на­род­но­то не­до­вол­с­т­во от­но­во за­поч­ва да се по­кач­ва, и стра­ха да се по­е­ме от­го­вор­ност за ре­ша­ва­не­то на нат­ру­па­ли­те се (и съз­да­де­ни глав­но от по­ли­ти­ци­те) проб­ле­ми. За­то­ва се опит­ват, по­доб­но на Оди­сей, да се про­мък­нат меж­ду две­те зап­ла­хи с ед­но “хит­ро”, вре­мен­но ре­ше­ние – сгло­бя­ва­не на пра­ви­тел­с­т­во, ко­е­то кри­во-ля­во ще из­ка­ра зи­ма­та, ще по­за­кър­пи по­ло­же­ни­е­то (с це­на­та на но­ви за­е­ми), ня­ма да за­сег­не го­ле­ми­те ин­те­ре­си и ще уп­рав­ля­ва от­но­во за смет­ка на на­ро­да и но­ви бъ­де­щи ли­ше­ния. Пос­ле – но­во прег­ру­пи­ра­не, но­ви обе­ща­ния, но­ви лъ­жи, пък как­во­то ста­не и до­ка­то ми­на­ва но­ме­рът. Са­мо че не мо­гат да на­ме­рят до­ри ляс­то­ви­ца­та, ко­я­то да пус­нат пред ко­ра­ба, ка­мо ли ку­ра­жа да ми­нат през из­пи­та­ни­е­то.

Още от нощ­та на из­бо­ри­те пар­тий­ни­те ща­бо­ве мис­лят трес­ка­во как да сгло­бят по­доб­на кон­с­т­рук­ция, та­ка че да сто­ва­рят ос­нов­на­та от­го­вор­ност на ня­кои от “пар­т­ньо­ри­те”, а са­ми – ако не мо­гат да си при­пи­шат ня­как­ви зас­лу­ги, по­не да се отър­ват с ми­ни­мал­ни за­гу­би. Ни­кой ня­ма на­ме­ре­ние да нап­ра­ви чес­т­но пред­ло­же­ние и да бъ­де ло­я­лен пар­т­ньор, те­че над­лъг­ва­не меж­ду опит­ни и без­с­к­ру­пул­ни ли­це­ме­ри. Имен­но за­то­ва пре­го­во­ри­те от са­мо­то на­ча­ло за­тъ­на­ха в без­б­рой­ни де­тай­ли, ко­и­то не да­ват яс­на пред­с­та­ва за най-важ­ни­те за об­щес­т­во­то це­ли, спо­соб­ни да пред­ло­жат на­ис­ти­на ле­ги­тим­на, ако не трай­на ос­но­ва за еди­но­дейс­т­вие.

Не­за­ви­си­мо от мно­гок­рат­но пов­та­ря­на­та те­за за “спо­де­ле­на­та от­го­вор­ност” – лан­си­ра­на от ГЕРБ, но въз­п­ри­е­та без въз­ра­же­ния или уточ­не­ния от по­ве­че­то ос­та­на­ли пар­тии – случ­ва­що­то се през пос­лед­ни­те дни по­каз­ва фра­пи­ра­що не­раз­би­ра­не на жи­тейс­ка­та и по­ли­ти­чес­ка­та ис­ти­на, че

от­го­вор­ност­та не мо­же да бъ­де про­бу­та­на

тя се ос­мис­ля и ре­а­ли­зи­ра ка­то та­ка­ва един­с­т­ве­но при го­тов­ност да се но­сят пос­ле­ди­ци­те в име­то на ре­ал­ни об­щи цен­нос­ти и це­ли. Не мо­га да твър­дя, че у нас ня­ма по­ли­ти­ци, же­ла­е­щи доб­ро­то на на­ро­да, но ми е мно­го труд­но да по­со­ча кон­к­рет­ни при­ме­ри за та­ки­ва, ко­и­то са го­то­ви да по­не­сат пос­ле­ди­ци­те и да пла­тят це­на­та за пос­ти­га­не­то на то­ва доб­ро. Ко­га­то не­ща­та оп­рат до от­го­вор­ност­та за пос­ле­ди­ци­те, всич­ко се прех­вър­ля в гра­ди­на­та на дру­ги­те. До­ри и да чу­ем ня­как­во приз­на­ние с по­ло­вин ус­та за до­пус­на­та греш­ка, не ли­чи да са из­в­ле­че­ни по­у­ки, ко­и­то ре­ал­но да про­ме­нят по­ве­де­ни­е­то на пар­ти­и­те и тех­ни­те ръ­ко­во­ди­те­ли. Но най-чес­то не чу­ва­ме и та­ко­ва по­ло­вин­ча­то и по пра­ви­ло не­ис­к­ре­но приз­на­ние.

Не­що по­ве­че, от­ка­зът да се по­е­ме соб­с­т­ве­на от­го­вор­ност и ви­ди­мо­то же­ла­ние за всич­ко да бъ­дат по­со­че­ни дру­ги­те се прев­ръ­щат в мо­дел на “ус­пеш­но” по­ли­ти­чес­ко по­ве­де­ние. В то­ва от­но­ше­ние лов­кост­та и без­це­ре­мон­ност­та на ДПС ня­мат рав­ни. Доп­ре­ди ня­кол­ко ме­се­ца дви­же­ни­е­то бе “сто­жер” на ля­во­цен­т­рис­т­ко­то уп­рав­ле­ние, се­га пре­тен­ди­ра за та­ка­ва ро­ля по от­но­ше­ние на въз­мож­но­то дяс­но­цен­т­рис­т­ко пра­ви­тел­с­т­во. Но и пре­ди, и се­га ДПС има ед­на яс­на цел – да кон­су­ми­ра мак­си­мум власт със съ­от­вет­ни­те кон­к­рет­но раз­п­ре­де­ле­ни из­го­ди и в съ­що­то вре­ме да си за­па­зи пра­во­то да се от­д­ръп­не и да за­бие нож в гър­ба на “под­к­ре­пя­ни­те” при пър­вия знак, че тряб­ва да се по­е­ме от­го­вор­ност. За­то­ва ве­че ни­кой не вяр­ва на ДПС и не же­лае да пар­т­ни­ра с дви­же­ни­е­то, не­за­ви­си­мо от на­рас­т­ва­не­то на елек­то­рал­на­та му те­жест.

Още по-вред­но за със­та­вя­не­то на пра­ви­тел­с­т­во с ре­ал­но спо­де­ле­на от­го­вор­ност е же­ла­ни­е­то да се уда­рят

с един кур­шум
три за­е­ка:

да се вле­зе във власт­та, да не се но­си ре­ал­на от­го­вор­ност и при то­ва да се вну­ша­ва, че най-гръм­ки­те ан­га­жи­мен­ти пред из­би­ра­те­ли­те не са заб­ра­ве­ни и зах­вър­ле­ни. Вся­ка пар­тия знае от­лич­но, че го­ля­ма част от обе­ща­ни­я­та в пре­диз­бор­на­та й прог­ра­ма са не­из­пъл­ни­ми – по прин­цип или по­не в се­гаш­на­та си­ту­а­ция. Ре­фор­ма­то­ри­те са на­яс­но, че го­ля­ма­та им офер­та – свик­ва­не на Ве­ли­ко На­род­но съб­ра­ние, при­е­ма­не на но­ва кон­с­ти­ту­ция и про­из­ти­ча­ща ра­ди­кал­на ре­фор­ма на съ­деб­на­та сис­те­ма – е не­о­съ­щес­т­ви­ма, до­ри ГЕРБ да я одоб­рят и под­к­ре­пят. Съ­що­то ва­жи за най-ка­те­го­рич­ни­те пос­ла­ния от кам­па­ни­я­та на Пат­ри­о­тич­ния фронт. И ед­ни­те, и дру­ги­те оба­че нас­то­я­ват те­зи при­о­ри­те­ти да за­лег­нат в прог­ра­ма­та на бъ­де­що­то пра­ви­тел­с­т­во. Мо­ти­вът е ясен, до­ри за Бой­ко Бо­ри­сов – в един мо­мент да се “от­к­рие”, че прог­ра­ма­та не се из­пъл­ня­ва и то­ва да е али­би­то за от­тег­ля­не от уп­рав­ле­ни­е­то и сва­ля­не на от­го­вор­ност­та. На свой ред ГЕРБ са си вну­ши­ли, че со­лид­на га­ран­ция сре­щу по­до­бен раз­вой на съ­би­ти­я­та би мог­ло да бъ­де един­с­т­ве­но учас­ти­е­то на ли­де­ри­те или на дру­ги зна­ко­ви лич­нос­ти в ка­би­не­та. До­пус­ка­не­то, че лич­но­то ан­га­жи­ра­не ще въз­п­ре­пят­с­т­ва от­мя­та­не­то, е на­ив­но – не­що по­ве­че, ако под пре­са­та на от­го­вор­ност­та по­пад­не и лич­но­то “его” на ли­де­ри­те, нап­ре­же­ни­я­та и цен­т­ро­беж­ни­те си­ли ще бъ­дат още по-сил­ни.

Обик­но­ве­но стра­хът от по­е­ма­не на пар­тий­на и лич­на от­го­вор­ност за осъ­щес­т­вя­ва­не на теж­ки, бо­лез­не­ни за мно­го хо­ра и за­то­ва не­по­пу­ляр­ни по­ли­ти­ки се обяс­ня­ва с не­га­тив­ни­те пос­ле­ди­ци “на след­ва­щи­те из­бо­ри”. Но то­ва е са­мо удоб­но “ра­зум­но” оп­рав­да­ние. В дъ­но­то на всич­ко са две по-важ­ни при­чи­ни – ед­на­та е свър­за­на с ин­те­ре­си­те на по­ли­ти­ци­те, дру­га­та – с тях­на­та не­у­ве­ре­ност, про­из­ти­ча­ща от не­ком­пе­тен­т­ност­та им.

Всъщ­ност, за да сме точ­ни, тряб­ва да по­со­чим, че по­ве­че­то от бъл­гар­с­ки­те пар­тии и по­ли­ти­ци се тер­за­ят от ди­ле­ма­та не да­ли да по­е­мат, или да не по­е­мат от­го­вор­ност, а от от­го­вор­ност­та към ко­го да пос­лед­ват. Въп­ре­ки че се къл­нат (в пре­кия и пре­нос­ния сми­съл) да се ръ­ко­во­дят един­с­т­ве­но от ин­те­ре­си­те на на­ро­да, доб­ре из­вес­т­но е, че те по пра­ви­ло са

под власт­та на дру­ги ин­те­ре­си

Точ­но слу­же­не­то (да не ка­жем слу­гу­ва­не­то) на те­зи дру­ги, час­т­ни, его­ис­тич­ни ин­те­ре­си е оп­ре­де­ля­що за въз­хо­да им, бла­го­ден­с­т­ви­е­то им и до­ри за съ­щес­т­ву­ва­не­то им. Го­ля­мо­то про­ти­во­ре­чие е, че то­ва, ко­е­то е доб­ро за те­зи час­т­ни ин­те­ре­си, е про­ти­во­по­ка­за­но на пуб­лич­ния ин­те­рес. И тъй ка­то на­ро­дът (по си­ла­та на днеш­на­та кон­с­ти­ту­ция и за­ко­ни­те) не е в със­то­я­ние да по­тър­си от по­ли­ти­ци­те ре­ал­на от­го­вор­ност, до­ка­то мо­гъ­щи­те час­т­ни ин­те­ре­си мо­гат и го пра­вят, край­ни­ят из­бор е пред­ре­шен. За на­ро­да и дър­жа­ва­та доб­ро би би­ло ед­но ре­ше­ние на ка­зу­са КТБ и на кри­за­та в енер­ге­ти­ка­та, но на прак­ти­ка ще бъ­де про­ка­ра­но дру­го (не­за­ви­си­мо как ще бъ­де обяс­не­но и рек­ла­ми­ра­но).

От дру­га стра­на, по си­ла­та на про­дъл­жа­ва­ща­та го­ди­ни кри­за на пар­тий­но-по­ли­ти­чес­ка­та сис­те­ма и де­ге­не­ра­ци­я­та на пар­тий­ни­те ели­ти на клю­чо­ви­те по­зи­ции в дър­жа­ва­та се оказ­ват все по-пос­ред­с­т­ве­ни, не­ком­пе­тен­т­ни, ли­ше­ни от опит и дейс­т­ви­тел­ни лич­ни пос­ти­же­ния хо­ра. Те не прос­то не сме­ят да нап­ра­вят пра­вил­ни­те не­ща, те не раз­по­ла­гат с ка­па­ци­те­та да си из­ра­бо­тят соб­с­т­ве­на, ар­гу­мен­ти­ра­на и убе­де­на по­зи­ция кое е пра­вил­но и за­що е пра­вил­но. В края на кра­и­ща­та за пра­вил­но се при­е­ма то­ва, ко­е­то ги вкар­ва във власт­та и им обе­ща­ва ви­ди­мо доб­ри шан­со­ве да ос­та­нат кол­ко­то е въз­мож­но по-дъл­го на власт.

Имен­но те­зи дъл­бо­ки при­чи­ни обяс­ня­ват за­що у нас, по­не за­се­га, е не­мис­ли­мо да бъ­де фор­ми­ра­но срав­ни­тел­но чес­т­но и ста­бил­но ко­а­ли­ци­он­но уп­рав­ле­ние.

Алек­сан­дър Ма­ри­нов