Когато една работа бъде доведена до пълен батак, опитите той да бъде оправен по бързия и лесния начин често водят до нов батак. Натам отиват нещата с прехвърлянето на вземания (т. нар. цесии), с които вложители в Корпоративна търговска банка (КТБ) продават на трети лица (обикновено фирми) правото да си получат депозитите срещу част от тяхната стойност. В опит да защити ресурсите на Фонда за гарантиране на влоговете финансовото министерство предложи промени в едноименния закон. Те ще минат през обсъждане заедно с актуализацията на бюджета. Целта на новите текстове е купувачите на тези депозити да бъдат лишени от правото да се ползват от гаранцията за влоговете до 196 000 лв. не само в периода след отнемането на лиценза, а още преди това – от момента, в който банката е поставена под особен надзор.
Дали тази промяна ще бъде одобрена в Народното събрание, предстои да узнаем, но тя поставя някои въпроси, които законодателят не може да подмине. Общото правило за действието на нормативните актове е, че те важат занапред. Обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение – с изрична разпоредба, каквато всъщност е предложената от финансовото министерство. Не може обаче да се дава обратна сила на разпоредби, които предвиждат санкции, освен ако те са по-леки от отменяните в момента. А съдържанието на предложената промяна
е на практика санкция
При това не за неправомерно поведение, а за напълно законен вид сделка, уредена в гражданското законодателство.
Отмятайки се от законовия си ангажимент да възстанови влоговете във фалирали банки до гарантирания със закон размер в случаите на цесия, държавата санкционира със задна дата законосъобразните действия на гражданскоправните субекти – физически и юридически лица. Тук не става въпрос дали това е целесъобразно и дори дали е справедливо, а дали е в съответствие с конституцията и с правото на Европейския съюз. А в мотивите към законопроекта за актуализация на бюджета не е спомената и дума за въпросните текстове, които са част от допълнителните му разпоредби. И може само да гадаем мислено ли е за възможността те да бъдат атакувани пред Конституционния съд или да доведат до дела в Люксембург и Страсбург.
Всъщност предложените от бюджетното ведомство промени в режима на гарантираните влогове са продължение на спора за законността на цесиите, с които се прехвърлят вземанията по банкови депозити. Едно е обаче да гледаш с лошо око на тези сделки между вложители и кредитополучатели, защото всеки от тях щял да спечели. Друго е да ги наказваш, за да спестиш средства, с които фондът да се разплати с останалите гарантирани вложители. А трето е да промениш закона така, че да не търпиш критики и ответни санкции за погазването му.
Най-грозното е, че тази промяна представлява нов, макар и частичен отказ на държавата да поеме отговорност за фалирането на КТБ, след като не остана и капка съмнение за вината на конкретни публични лица и институции. В случая посланието стига до абсурд, защото излиза, че гаранцията по влоговете трябва да действа само по времето, в което тя всъщност не е необходима. Докато една банка е здрава и работи, фондът не само няма плащания към нея, а обратното – ползва я за донор. Нещо повече – в общия случай дори ако я поставят под особен надзор, тя си е платила вноската към гаранционния фонд за този период или може да я плати с разрешение на квесторите. Дойде ли обаче време за плащане, фондът си прави закон,
за да плаща по-малко
Както вече стана ясно, ограничения за банковите цесии има, но те са въведени с цел да запазят права и да предотвратят заобикаляне на закона. Тези ограничения са заложени в общите правила за цесията, уредени в Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Съгласно тях цесията е класически способ за прехвърляне на вземане, стига законът, договорът от който произтича вземането да не я забраняват. С други думи, ако някои от вложителите не е подписал договор за депозит със специални изисквания (ограничения или забрани) за цедиране, ограниченията може да бъдат само в закона. А такива ограничения преди отнемане на банков лиценз сега няма.
Единствената възможност фондът да оспори гаранцията по цедирано вземане е да докаже, че тя е извършена в заобикаляне на закона, което става по исков ред в дълъг процес. Това би било възможно, ако голям депозит е прехвърлен на части под минимума на гаранцията, за да получи цедентът пълни плащания по всяко от тях и така да изтегли всички средства по депозита. За заобикаляне на закона може да говорим и в случай, че цедираното вземане е по-голямо от дължимия от цедента кредит. А след извършеното от него прихващане останат още пари, които банката му дължи.
Ще рече: ако депозит от 1 млн. лв. бъде продаден за 500 хил. лв., а цедентът дължи по кредит 800 хил. лв., след прихващането банката ще му остане длъжник с 200 хил. лева. И при отнемане на лиценза й би трябвало фондът да му плати 196 хил. по гаранцията. В този случай той ще изчисти дълга си от 1 млн. лв. срещу малко повече от 300 хил. лв., което е на практика неоснователно обогатяване. Но само по отношение на гаранцията. А не и на разликата между сумите на депозита и на кредита. И то в периода след настъпването на неплатежоспособността, за която цесионерът трябва да е знаел.
Във финансовото министерство
вероятно разчитат на снизхождението
на страните по цесиите – вложители и кредитополучатели. Предполага се, че след като първите редуцират с много загубите си, а вторите погасят на половин цена дълговете си, всички ще са доволни. При това вложител, който прехвърли депозита си само над гарантирания му размер, трябва да си получи гаранцията. Но и тук е важен законът, а не спешното му префасониране. Доколкото цесиите в подобни случаи се правят с оглед на последващо прихващане ясно е, че целта е да бъдат предотвратени именно те. Но пък щом законът ги допуска, от къде на къде държавата ще отказва да изплаща гаранцията?!
Общите правила на прихващането също са уредени в ЗЗД и те го допускат, ако вземането на прихващащия (в случая кредитополучателя) е изискуемо и ликвидно. Специалните правила за прихващането по отношение на банките са в Закона за банковата несъстоятелност. Той допуска прихващане, ако преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност вземането е било изискуемо. Ако вземането е станало изискуемо по време на производството по несъстоятелност или в резултат на решението за откриване на производство по несъстоятелност, кредиторът може да извърши прихващане едва след като се стигне до момента на изискуемостта. Тоест прихващанията са напълно нормален метод за погасяване на вземания и след обявяването на банката в несъстоятелност.
Тук ограниченията са сериозни, но уредбата е противоречива. От една страна, прихващането може да бъде обявено за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността, ако към момента на придобиване на вземането или на задължението прихващащият е знаел, че е настъпила неплатежоспособност. Или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност. Узнаването че банката е неплатежоспособна, е определено за границата, до която прихващащият остава недосегаем. Законът изрично въвежда и презумпцията, че кредиторът е знаел за настъпилата неплатежоспособност, ако вземането или задължението му е придобито след датата на вписване на решението на БНБ за отнемане на лиценза.
От друга страна, стремежът за дозатягане на режима е довел до правилото, че недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността е прихващането, извършено от длъжника след началната дата на неплатежоспособността, независимо кога са възникнали двете насрещни задължения. С други думи: узнаването тук е без значение, а началната дата на неплатежоспособността може да се окаже много по-ранна от времето на отнемането на лиценза. Именно определянето на тази начална дата от съда е пъпът на много търговски дела по несъстоятелност и на много спорове сред юристите. В случая с КТБ обаче тя във всички случаи ще е преди вълната от цесии, освен ако съдът не тръгне през просото. И ако направените прихващания не бъдат признати, цесиите ще се окажат безсмислени. Точно затова в договорите за тях купувачите на депозити отлагат плащането по цесията за времето, след като изявленията за прихващане бъдат приети и/или не бъдат оспорени.
Непризнаването на прихващанията пък обезсмисля предложената от финансовото министерство промяна, тъй като в този случай не би стоял въпросът за гаранционното покритие на цедираните вземания. Което ни кара да мислим, че някои от цесиите (кои ли?) все пак ще бъдат признати – било защото са законни, или заради бездействието на синдика в случаи, че са незаконни. Други ще бъдат оспорени пред съда от него или от кредиторите, включително от Фонда за гарантиране на влоговете, но процентът на успеха в тези дела е непредвидим. Печеливши от загубите на вложителите със сигурност обаче ще има. Затова производството по несъстоятелност на голяма банка като КТБ е апетитно не по-малко от самата банка.
Предложената от финансовото министерство предпазна мярка за защита на Фонда за гарантиране на влоговете има един чисто практически мотив. Той е свързан с погрешната представа за правомощията на фонда в производството по банкова несъстоятелност. Да, фондът назначава синдика измежду лицата от списъка, воден от БНБ, и може да го освободи по всяко време заради неизпълнение на задълженията. Това обаче не гарантира на фонда висока събираемост на масата на несъстоятелността. В реда на очакващите свои вземания фондът е на последно място като представител както на гарантираните, така и на негарантираните вложители. Преди него са вземанията, обезпечени със залог или с ипотека; вземанията, по които се упражнява право на задържане; разноските по несъстоятелността. Това означава, че накрая за фонда може да не остане нищо след осребряването на имуществото, и затова се търсят начини да се ограничат харчовете му. В тази връзка са и появилите се предложения да се забранят не всички цесии и прихващания, а само онези, по които кредититополучателят – цедент, е с обезпечен кредит. В този случай пасивът на банката (депозитът) щял да се намали, а масата на несъстоятелността да нарасне. А от прихващането на цедиран депозит срещу необезпечен кредит банката и синдикът няма да съберат нищо. Истината обаче е по-друга. Поначало и в двата случая в масата на несъстоятелността не постъпва реално имущество. Това, че едно прихващане е срещу обезпечен кредит, не означава, че обезпечението постъпва в актива на банката или попълва масата на несъстоятелността. Тъкмо обратното – прихващането освобождава обезпечението и банката или синдикът губят правото да го реализират. Но масата на несъстоятелността може наистина да спечели ако обезпечените кредити бъдат продадени. Коя друга банка не би искала да кредитира редовен длъжник с реален бизнес?
