Подценяването (на хора или ситуации) винаги води до лоши резултати. Тази максима би трябвало да е като обеца на ухото на наблюдателите, които критикуваха или направо иронизираха амбициите на президента Росен Плевнелиев чрез назначеното и контролирано от него служебно правителство "да реализира много по-амбициозни цели, отколкото подготовката и провеждането на изборите". Чрез две полуобсъдени в затворена приятелска среда и тихомълком приети решения на служебния кабинет ("Визия 2020" и Национална програма "България в НАТО и в европейската отбрана 2020") страната ни е поставена в съвършено нова геополитическа позиция и е натоварена с огромен (да не кажем непосилен) товар по отношение на материални и човешки ресурси.
След това по светкавичен (и доста спорен) начин решенията на служебното правителство бяха обявени за
„Ангажименти на България”
като упорито се пренебрегва въпросът кой и на какво конституционно, законово и публично основание е поел тези т. нар. ангажименти. На всичко отгоре се предприемат непрестанни опити да се внуши, че това е едва ли не единственият начин да се гарантира националната сигурност, че изразява "отношението на българския народ към своята армия и евроатлантическата принадлежност" и че алтернативата на хомота, който се опитват да ни наденат, е „самоизолация с всички последици за нас в този несигурен район".
Не претендирам да съм тесен специалист по въпросите на отбраната и не искам да заемам конфузната поза на колегите, които през последните седмици се оказаха познавачи и на газовата геополитика, и на енергетиката, и на дипломацията, и на властовите отношения по върховете на други държави. Ето защо няма да коментирам каква точно модернизация е необходима на българските въоръжени сили и чрез какви проекти да се осъществи. Съгласен съм, че ако се налага и е убедително обосновано, ние като нация трябва да отделим не 10, а 20 млрд. лв. за армията (или каквото е останало от нея), отбраната и сигурността.
Няма да повтарям и критичните бележки по предложената като проект „Визия 2020”, които имах възможността да публикувам в "БАНКЕРЪ". Само ще отбележа, че служебното правителство на инат прие документа с чисто козметични поправки и големият проблем не е дали в него е записано, че Русия води някаква (информационна, хибридна или друга) война срещу България, а на основата на какви факти, аргументи и информация се формулират твърде важни и чувствителни
промени в оценките и поведението на българската държава
Ще припомня и факта, че намеците на бившия служебен министър на отбраната Велизар Шаламанов, че документът е изготвен на основата на целеви анализи на българските специални служби, бяха опровергани от същите тези служби. Те, включително и подчинената му структура „Военна информация” (бившето военно разузнаване), тактично, но ясно заявиха, че никой не е искал от тях анализи и препоръки при подготовката на „Визия 2020”. И че включването на някой техен служител в лично качество не ги ангажира институционно.
Още през септември предупредих, че ако в този си вид – с произволни и недоказани предпоставки и оценки – документът стане основа за реалната българска политика в сферата на отбраната и международните отношения, може би ще се придвижим в някаква посока, но това няма да е посоката на автентичния български национален интерес. Тогава обърнах внимание на странното разбиране на президента и на служебния кабинет за този национален интерес, най-точно формулирано от министър Шаламанов: "Нашият национален интерес е да бъдем надеждни съюзници!"
Ще се фокусирам върху начина, по който бяха приети тези два документа, форсиращи една дълбока (но необявена в истинските й мащаби) промяна на българската външна (и вътрешна) политика. Смятам за необходимо българското общество да обърне внимание на следните ключови моменти.
Първо. „Визията” и „Програмата” бяха приети от служебно правителство, което няма необходимата легитимност, за да взема подобни мащабни решения, защото не е избрано и контролирано от парламента. На всичко отгоре бе извършена „подмяна в движение”. „Визия 2020” бе приета за безспорен фундамент на въпросната програма, в която има позоваване на документа, но без допълнителни аргументи. Самата "Визия", очертаваща рискове и заплахи и дори посочваща противници, не е разгледана и одобрена нито от парламента или негови комисии, нито от редовно избрано правителство.
Второ. Дори да приемем, че няма изрични ограничения на правомощията на служебния кабинет (въпреки редица аргументи в решението на КС и в научните публикации на служебния премиер проф. Близнашки), съдържанието и последиците на програмата са такива, че навлизат дълбоко в правомощията на Народното събрание (вж. т.11, План за нормативни промени). Достатъчно е да споменем
изразходването на огромни публични средства
(около 10 млрд. лв.), съществени промени във взаимоотношенията на България с други страни, значителни икономически и социални последици (приватизация, разпродажба, ликвидиране на работни места).
По този начин в самия край на програмата и някак „по подразбиране” са формулирани изисквания за законови промени, които означават, че едно правителство, още повече – едно служебно правителство, зад което не стои демократично избрано мнозинство, предопределя бъдещи решения, които са изключителни правомощия на парламента.
Трето. Както действащото от два месеца 43-ото Народно събрание, така и избраното от него правителство пазят по темата пълно мълчание. Най-малкото, което би трябвало да направят, е да разгледат по утвърдения в конституцията и законите начин тези два документа, да ги подложат на реално публично обсъждане и да ги потвърдят, изменят или отхвърлят. Възможно най-неприемливото поведение е тези решения на служебното правителство да се изпълняват тихомълком (въпреки че, ако трябва да бъдем точни, от гледна точка на Бюджет 2015 те са по-скоро бламирани). Затова на правителството и особено на Народното събрание – както на управляващото мнозинство, така и на опозицията в него – е необходимо остро да бъде поставено искането изрично да се произнесат по "Визията" и "Програмата", по последиците от нея и да поемат съответните отговорности.
Четвърто. Няма как да не се отбележи още един безпрецедентен факт. Двама министри от служебното правителство (единият от които преизбран и в сегашното) се намират в състояние на
тежък конфликт на интереси
по повод на "Визията" и особено на "Програмата", която предвижда изразходването на огромни публични средства. Единият като действащ служител на чуждестранна организация (НАТО), излязъл в неплатен отпуск, другият като доскорошен служител на квазинеправителствена организация, финансирана от правителството на друга държава, и подпомагащ провеждането на неговата политика. Това наистина е уникален случай – не ми е известно в друга европейска и въобще цивилизована държава (не броим протекторатите) да се случи подобно нещо. Още повече като се има предвид, че именно тези лица, заедно с президента Плевнелиев, най-активно внушават, че България трябва непременно да изпълнява поетите (всъщност лично от тях) ангажименти за огромни материални и други разходи с далече отиващи последици. И в същото време не престават да се хвалят взаимно – ексминистър Шаламанов говори за "брилянтното лидерство на президента Плевнелиев" и че "министър Ненчев и екипът му показват пълна приемственост и решителност за модернизацията на армията", а на свой ред министър Ненчев не пропуска възможност да характеризира подготвените под ръководството на Шаламанов документи като много качествени и ценни.
Накрая все пак трябва да отчитаме обстоятелството, че България съвсем не е някакво фрапиращо изключение в ограничаването на разходите за отбрана и въоръжения. (Между другото – в документите се отбелязва, че през последните 15 години са похарчени много пари – над 2 млрд. лв. – без видим ефект, но въобще не се поставя въпросът защо и кой носи отговорност, вероятно защото покупките са направени от "правилните" доставчици.) Независимо от натиска на САЩ повечето страни не желаят да се натоварват с такива суперхарчове в условията на сериозни вътрешни проблеми. Най-бедната страна в ЕС и в НАТО дори не е на опашката по разходи за отбрана като процент от брутния вътрешен продукт. България с 1.4 на сто от БВП е на 11-о място от 28 страни членки, а наистина парадоксално е, че по този показател отделяме повече от много по-богатите Германия и Холандия (1.3 на сто), Италия (1.2 на сто), Белгия и Канада (1 на сто). В този смисъл е недопустимо на базата на общ преразказ на политическите изявления на генералния секретар на НАТО да се натискаме да си купим чифте много скъпи пищови за един гол, ама много гол тумбак.
Александър Маринов
