Всички знаят легендата за Робин Худ, който се борел срещу управниците мародери и връщал ограбеното на жертвите им. Все ми се струва обаче, че същинското значение на тази легенда е по-друго. В действителност разбойникът от Шеруудската гора не се помни като защитник на собствеността, а като защитник на нуждата, не като бранител на ограбените, а като доставчик на бедните. Смятат го за първия човек, който практикувал благотворителност с богатство, което не притежава, и раздавайки стоки, които не е произвел. Превърнал се е в символ на идеята, че нуждата, а не постиженията са източник на права. Че не бива да произвеждаме, а само да искаме. Превърнал се е и в оправдание на всеки посредствен тип, който, неспособен да се издържа, изисква властта да се разполага с имуществото на тези, които са по-способни от него. Робин Худ е двоен паразит, който живее от язвите на бедните и от кръвта на богатите, а ние, може би по инерция, го смятаме за морален идеал. Не е ли точно това в основата и на света, в който живеем днес?
Ето, немислимото се случи – в първата седмица на новата година цените на основните горива паднаха под два лева за литър. Само преди два месеца плащахме с цели 60 стотинки повече. Но вместо нормалното и логично поевтиняване на свързаните с това стоки и услуги, всички започнаха да се оправдават с нуждата от по-голяма, но реално незаслужена печалба. Представителите на различни браншове, които инак са доста шумни, когато цените вървят нагоре, сега са се скрили в миши дупки.
Мисля си: "Нормално. Искат да вземат глътка въздух хорицата. А ние, както и досега, ще продължим да си плащаме същото за услугите. Нали това е пазарната икономика – търсенето определя цената". Да, обаче онзи ден, явно за да се презастраховат от бъдещ обществен натиск, хлебопроизводителите ревнаха, че имало крайна необходимост да се въведе минимална цена за насъщния. И то не някаква дребна сума, ограничаваща сивия сектор, а 80-90 стотинки за килограм. Тоест, по-евтино не може да има, независимо какви са производствените разходи. А конкуренцията да върви по дяволите…
Почти същото е и при таксиметровите шофьори, които се ослушват като калугерки и продължават да ни возят на тарифи, сякаш петролът още е на цена над 100 долара за барел. Ако случайно ги запиташ няма ли да понижат малко цените, отговарят, че са на ръба на оцеляването и почти се разплакват…
Междувременно, докато пълни резервоара на колата си в тези благодатни от бензинова гледна точка времена, клетият български потребител кротко пресмята левчетата, които ще му останат за харчене, и толкоз. Никой нищо повече не очаква да произтече от драстично поевтинелите горива. Позавъртяха се няколко репортажа по телевизиите за евентуално намаление на цените на автобусните билети и… дотам. Та нали и превозвачите имат нужди…
