Бягствата на осъдени от години правят за смях и полицаите, и прокуратурата. И тя реши да прояви инициатива във вид на предложения за законови промени. Един правилен по същината си ход, който обаче е твърде закъснял, за да бъде безусловно адмириран. А с оглед на стремежа на държавното обвинение да се възползва максимално от ситуацията възниква въпросът напълно искрени ли са подбудите му.
Проектът за промени в Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК) беше занесен тази седмица лично от главния прокурор Сотир Цацаров на парламентарната шефка Цецка Цачева. Текстовете са предоставени и на премиера Бойко Борисов, както и на всички парламентарни групи, а всяка от тях е призована да ги внесе в Народното събрание. Някои от тези предложения вероятно са формулирани отдавна, но заради съпротивата срещу тях не са лансирани в публичното пространство. Още през март миналата година се чу, че прокуратурата, правосъдното министерство и МВР работели усилено по спешна поправка „Анти Галеви". Но макар дупнишките босове да изчезнаха близо две години преди това, тя така и не беше предложена за обсъждане в следващите 10 месеца.
Междувременно бягствата на подсъдими и осъдени продължиха. Своеобразната им кулминация бе изчезването на Евелин Банев – Брендо. Това бягство попадна, естествено, и в януарския доклад на Европейската комисия, принуждавайки властите да извадят нещо в тази насока. Всъщност ако Брюксел не беше дал гласност на гнева си, едва ли някой у нас щеше да си мръдне пръста. Но пък щом се налага да го мръдне, защо да не го направи така, че да извлече и някои ползи.
Опитът да бъдат запушени пробойните в НПК по отношение на бягствата на подсъдими и осъдени опира най-вече до правомощията на съда за определяне на мерките за неотклонение. В мотивите си прокуратурата очевидно стъпва както върху действащата уредба, така и върху тълкувателното решение на Върховния касационен съд след бягството на т. нар. "братя Галеви". Посочено е, че съдът на практика няма възможност да преценява опасността от укриване (включително и след налагане на осъдителна присъда), ако подсъдимият има добро процесуално поведение и не е нарушил наложената му до момента мярка. Държавното обвинение разширява допълнително този довод – съдът не може да постанови мярка за неотклонение или да я заменя с по-тежка дори ако в съдебната фаза констатира наличие на реална опасност подсъдимият да се укрие или да осуети изпълнението на присъдата.
По делото за убийството на Стоян Балтов близките му предупреждаваха правораздавателните органи месеци наред, че подсъдимите се готвят да бягат. Но съдът отказа да промени мерките спрямо тях в "задържане под стража". Затова проектът предвижда съдът да бъде снабден с изрично правомощие да взема и изменя в по-тежка мярката за неотклонение, когато осъдителната присъда е лишаване от свобода и не е условна. Това правомощие обаче е разколебано от обстоятелството, че съдът няма да е длъжен да наложи по-тежка мярка, а ще преценява има ли реална опасност от укриване.
Прокуратурата въвежда и нещо като полуоборима презумпция за опасността от укриване. От една страна, ще се смята, че тя е налице, когато подсъдимият е признат за виновен и е наказан с не по-малко от десет години лишаване от свобода или с друго по-тежко наказание. Но и това няма да е достатъчно, "ако от доказателствата по делото се установява противното". Иначе казано, съдът във всички случаи запазва правото си да откаже налагане на по-тежка мярка, ако подсъдимият се държи "умно" и не дава явни поводи за подозрение, че се готви да бяга.
От друга страна, самото условие за наличие на осъдителна присъда за лишаване от свобода за повече от десет години е твърде неубедително. Нито братя Галеви, нито Брендо отговаряха на него. Дупнишките босове бяха осъдени на по пет години лишаване от свобода за рекет и изнудване, а Брендо обжалва присъда от седем години и половина затвор за пране на пари. В случаи като техните т. нар. поправка "Анти-Галеви" практически не действа. Да, съдът може и да бъде задължен да разгледа мерките за неотклонение, включително да ги изменя в по-тежки, но това ще става по досегашните критерии. И в проекта на прокуратурата изрично е посочено, че "съдът преценява реалната опасност подсъдимият да се укрие и не е изправен пред основание за задължително и безалтернативно определяне на мярка за неотклонение "задържане под стража". И е добавено, че подобна хипотеза не би съответствала на практиката на Европейския съд по правата на човека.
Проектът е възприел и предложенията за разширяване на присъствието на подсъдимия в съдебното заседание. Тук не става въпрос за нещо принципно ново, тъй като и сега присъствието на подсъдимия в съдебното заседание по дела с обвинение за тежко престъпление (наказуемо с лишаване от свобода над пет години) е задължително в първата инстанция. Прокуратурата предлага този режим да важи и за въззивната, а обявяването на нейното решение да става в присъствието на страните (сега то може да им бъде съобщено и в писмен вид).
Спорно е обаче дали това присъствие ще е задължително, тъй като предложената редакция не предвижда решението да се обявява "в съдебно заседание в присъствието на страните", а "в съдебно заседание с призоваване на страните.“ Ако обаче съдът бъде изправен пред невъзможност да призове подсъдимия, означава ли това, че процесът ще бъде блокиран? Едва ли, защото и при съществуващите сега изрични забрани за постановяване на неприсъствени решения съдебната практика отдавна ги заобикаля.
Принципният въпрос е обаче дали изискването подсъдимият да присъства в съдебната зала е надеждна гаранция, че няма да избегне правосъдието. Какво пречи той да се явява до последното заседание, преди да прозвучи присъдата, след което да изчезне? Така би избегнал опасността да бъде засегнат от друго предложение в проекта: когато решението на въззивната инстанция не подлежи на касационна проверка, прокурорът да може да разпореди подсъдимият незабавно да бъде заведен в затвора. Редакцията на този текст пък означава, че това няма да е задължително дори след налагане или потвърждаване на осъдителна присъда. Очевидно на прокуратурата й се оставя също право на преценка дали да направи това, но не е ясно какво следва, ако съответният прокурор реши да не вкара подсъдимия в затвора?
Друга група предложения цели подобряване на контрола върху мерките за неотклонение "подписка" и "домашен арест" и върху принудителната административна мярка "забрана за напускане на страната". Прокурорите предлагат изпразнената от съдържание мярка "подписка" да… бъде напълнена отново. Ще рече онези, на които е наложена, наистина да се подписват, както е било в миналото. Записано е изрично, че тази мярка се контролира от МВР чрез периодична регистрация. Предложена е и корекция на съдържанието на мярката, като "задължението" да не се напуска местоживеенето без разрешение на съответния орган става "забрана".
При "домашния арест" е предвидено съдът да определя адреса, на който ще се изпълнява, а контролът да става със средства за електронно наблюдение (т. нар. електронни гривни). А по отношение на "гаранцията" новото е, че тя ще обезпечава и държавни вземания, произтичащи от наложено наказание глоба или конфискация, както и от присъдени разноски в наказателното производство. Сериозна е заявката и за затягане на режима при "забраната за напускане на страната". Прокуратурата иска лицата, на които е наложена, да остават без документи за самоличност – те да им бъдат отнемани, а на тяхно място да бъдат издавани "заместващи документи". В отговор на опасенията, че подобна мярка ще извади тези хора от гражданския оборот, Цацаров увери, че заместващите документи ще ограничават единствено правото им да напускат страната.
Както може да се очаква, някои от изброените предложения в проекта на прокуратурата ще се натъкнат на яростна съпротива, единствено защото затягат контрола върху лица, срещу които се води наказателно производство. Истината е, че за много от предложенията си има мястото, но са половинчати и не е трудно да бъдат заобиколени и торпилирани. Както в законотворческата фаза, така и в прилагането им, ако влязат в сила. Отсега е ясно, че идеята в неотложни случаи разследващите да изземват кореспонденция без разрешението на съдия ще бъде посрещната на нож. Няма да бъде харесана от много хора и възможността свидетелите по определено дело да бъдат подслушвани с тяхно съгласие. Подозрение поражда и предложеният режим за прилагане на специални разузнавателни средства спрямо съдии, прокурори и следователи. Държавното обвинение ни уверява, че залага на нов подход, тъй като въпросът бил чувствителен. Идеята е разрешението за използване на СРС спрямо магистрати да се дава предварително и единствено от председателя на Върховния касационен съд или от изрично оправомощен от него заместник-председател по искане (пак единствено) на главния прокурор или на изрично оправомощен от него заместник. Мотивът е, че това ще предотврати изтичане на информация и ще запази следствената тайна. Възникват обаче въпросите за явното недоверие сред самите магистрати и за опасността монополът на двамата "големи" върху прилагането на СРС срещу хора от системата да ги превърне в нейни пълновластни господари.
В проекта си прокуратурата е използвала случая да коригира подсъдността на някои видове дела. Стремежът е процесите срещу лица с имунитет – включително магистрати, да бъдат концентрирани без изключение в Софийския градски съд. Направен е пореден опит за спасяване незавидната репутация на Специализирания наказателен съд. Това става с отпадане на част от престъпните състави, по които той е компетентен да се произнася. Мотивът на държавното обвинение е, че спецсъдът трябва да се съсредоточи само върху престъпления с "висок профил", свързани с дейността на организирани престъпни групи. За сметка на това се предвижда известно разширяване на компетентността на ненатоварените военни съдилища и на Националната следствена служба.
