За да се отдадем поне за шест нощи на ориенталските изкушения от „Хиляда и една нощ”, се отправяме към югозападната част на Персийския залив със самолет на Emirates Airline. Още от летището Дубай ни посреща с изумителния си разкош: бели ролс-ройсове, черен хайвер в салона за пристигащите, неонови светлини, разточителен лукс и блясък във всеки детайл. Лимузината на хотела ни откарва до нискоетажен комплекс, обособен на отделни секции, в чиито бунгала потъваме в арабския разкош – дебели килими, плътни завеси, богато резбовани маси и столове, легла с балдахини, отрупани с пищно извезани възглавници, кърпи, сгънати във формата на камили и т.н.
Но под напора на дамската част от компанията само след два часа вече седя пред огромна камина, в която прехвърчат виолетови искри, и отпивам горещ шоколад от висока порцеланова чаша. Камината се намира в алпийска хижа в секцията Сен Мориц, която пресъздава част от швейцарското градче, разположена до ски склон, който на свой ред се намира в Mall of the Emirates, един от най-големите търговски центрове в света. Температурата е под нулата, така че след 40-градусовата жега навън боят със снежни топки е ободряващо преживяване. Аз обаче предпочитам уюта на алпийската хижа и сгряващата прегръдка на топлия шоколад.
На обяд се преместваме в секция "Тоскана" за малко фетучини и пино гриджо. А вечерта посещаваме Heritage Village, което не е в мола, но имитира традиционно село от Обединените арабски емирства. Наблюдавам двойката, която се е разположила на едно одеало до нас – мъж е облечен в тобе и налива ароматен чай на жената. Мисля си, че са дошли на пикник или нещо подобно, докато не ми предлагат чашка кафе, и разбирам, че са просто част от интериора. "Традиционно арабско кафе – гъсто и силно", заявява гордо мъжът.
Докато заспивам в леглото с балдахин, осъзнавам, че върху 4000-те кв. км на Дубай всъщност е събран един цял свят: молове, СПА, тематични паркове, световна кухня, водопади, гондоли, речни круизи… Дубай има всичко това, че и отгоре… Дубай е тук, за да предложи най-доброто от най-доброто… Например Скай бара на Бурж Ал Араб, който приема клиенти, които не са гости на хотела, за следобеден чай или нощен коктейл – само с резервация поне седмица предварително. Оказваме се късметлии – настаняват ни на червен диван и ни сервират дребни сладки, докато слушаме едва разпознаваем кавър на песен на Стинг, изпълнен на роял. Панорамата обаче, заради която идват всички от последния етаж на една от най-високите сгради в света, е изумителна. Защото през почти триметровите панорамни прозорци се вижда цялата планета – да, буквално, или поне изкуственият архипелаг, оформен като картата на Земята, наречен Светът. Или 90% от него. Всеки остров се продава самостоятелно, така че предприемачите мимоходом са елиминирали държавите с малък маркетингов потенциал – Израел например го няма на картата, а Северна и Южна Корея са обединени. Гледката на Арабския залив по залез слънце от 200 м височина е направо поразителна…
Има два начина да почувствате Дубай – чрез първа класа и втора класа. В първа класа ще бъдете глезени по начини, които дори не можете да си представите. В СПА "Шесто чувство" ще ексфолират лицето ви с натрошени диаманти и смарагди. За 150 долара. Или може да наемете ВИП-сепаре-люлка в най-модерния нощен клуб на Дубай, която се спуска над дансинга, и да ви обслужва прелестна сервитьорка, която е на ваше разположение цяла нощ. Тя е наясно, че плащате малко повече от другите, за да се почувствате специални – за 800 долара. Ако предпочитате, може да отседнете в прочутия в цял свят Бурж Ал Араб, известен като единственият „седемзвезден хотел”, където иконом с бели ръкавици ще окачи дрехите ви в гардероба и ще планира вашия престой, докато вие си вземате вана с ароматни соли. За 2000 долара на нощ.
Какво обаче да правят обикновените простосмъртни, които нямат 3000 долара, за да прекарат деня си, както трябва? Добрата новина е, че разкошът и блясъкът са така повсеместно разпространени в Дубай, че просто няма как да избягате от тях, дори и да искате. Отхвърляме Бурж Ал Араб и ВИП-сепарето, но сме единодушни, че трябва да се насладим поне на една СПА процедура. И прекарваме два незабравими часа в луксозен уелнес-център, където ни посрещат като богове, които не бива сами дори да завържат халата си или да изсушат мократа си кожа. Ескортират ни до мраморна камера, наситена с 90% влажност, където се чува успокояващият ромон на горско поточе, шумящо под мантията си от зелен мъх и паднали листа. Настаняват ни на затоплени мраморни легла, където Акрам започва да ме търка с марокански евкалиптов сапун. Следва гвоздеят на програмата – намазват ме целия с гасул – смес от черна глина и евкалиптово масло, на лицето ми слагат маска с мед, а на очите – два памучни тампона. След още 20 мин. отиваме в масажния салон, където всяка маса е обсипана с розови цветове като розови мидички, оставени по брега от прилива. Лягам върху копринената им мекота и Акрам ме масажира в продължение на половин час под акомпанимента на цимбали, които звънтят тихо и някак отдалече. Накрая обличам бяла като лилия роба и получавам покана да опитам пресни, лепкави фурми и безалкохолен коктейл със стръкче освежаваща мента в него. Моите най-добре похарчени 100 долара в Дубай.
Но не мога да кажа същото за моите 60 долара. След релакса в СПА-центъра вчера е ред на джип-сафарито в пустинята. От рано сутринта стоим чинно екипирани с шалове, очила и шапки във фоайето на хотела, откъдето ни взимат, за да ни закарат до началната точка на маршрута. Казват ни кой джип е за нас и след половин час тръгваме. Спираме в подножието на дълга редица от дюни, които греят в бебешкорозово на фона на изгряващото слънце. И след като се събираме всички, се случва невъобразимото. Хасим се ухилва, натиска педала на газта и цялата фаланга от джипове с рев се втурва към склона на първата дюна с устрема на самоубиец. Залепваме за седалките, предницата на тойотата се вирва застрашително нагоре и атакуваме върха. По непонятен за мен начин джипът успява да го достигне, прехвърляме го, след което политаме надолу със стремителността на самолет, останал без нито един работещ двигател. И преди да се усетя, вече катерим следващия скат на 30-метровата съседна дюна. Все едно съм се качил на скоростното влакче в увеселителен парк. А Хасим успява да надвика воя на мотора, за да ни информира, че в джобчетата на седалките има торбички за повръщане; но не казва нищо за намаляване на скоростта. Имам чувството, че шофьорите са се наговорили да се надпреварват, но вместо по права линия карат на зиг-заг през гребените на дюните.
След половин час живот в небитието – летене във висините и пропадане в ада, крайната точка на пътуването започва да придобива образ. Село на бедуините. Тук на измъчените туристи се демонстрира арабско гостоприемство – може да пийнете чай или кафе, да пушите наргиле или да ви научат как се пуши (защото то не се пуши като цигара или пура), да ви направят временни татуировки с къна, да се преоблечете като бедуин или халиф и да ви снимат за спомен, или пък да пояздите камила за 5 или 10 минути до съседната дюна.
Обядът е на ниски масички, с които ние нямаме проблем, защото сядаме по турски, а американците до нас ни гледат с любопитство и следват примера ни, след като пет минути са се чудили как да се превият, за да седнат. Вместо истинска арабка се появява натурална русокоса и синеока рускиня, която изпълнява бейли денс, а след това започва да дърпа мъжете да танцуват с нея. И понеже чупките в кръста много ни се удават на нас, българите, тя се оказва със сериозна конкуренция.
Конкуренцията е основен принцип в Дубай. Всеки нов проект, който започва, трябва да бъде по-голям, по-внушителен и по-грандиозен от предишния. Тръгвам напосоки из града покрай редица от билбордове, гръмко рекламиращи "луксозни жилищни комплекси", които обещават собствено паркомясто за яхта и дни, изпълнени с шарени май-тай коктейли край басейна. Хоризонтът е буквално задръстен от строителни кранове, които подобно на грамадни водни кончета се въртят безспир ден и нощ между исполински скелета и милиони тонове бетон. Повече от сто проекта трябва да бъдат завършени през следващите три години, които ще "избутат" Дубай в челната петица на страните с най-добър инвестиционен климат. А може би това е автентичният Дубай – този от ХХІ век?
Радослав Райков
