ВКС: Съдът не отговаря… за актовете си

ВКС

Съдът не носи отговорност за собствените си актове, причинили вреди на гражданите. Така странно изтълкува Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) Гражданската колегия на Върховния касационен съд (ВКС). Тълкувателното дело е образувано по предложение на тричленен състав на съда заради наличие на противоречива съдебна практика в прилагането на чл.2 от ЗОДОВ. Този текст определя в кои случаи държавата отговаря за вредите, причинени на гражданите от правораздавателните органи. И понеже обезщетенията се плащат от обособените бюджети на прокуратурата и на съда, ВКС е заинтересован да ореже случаите, в които би се посегнало върху бюджета на съдилищата. 

Тълкуването на закона по този начин е, меко казано, смущаващо, защото го дописва по недопустим начин – в разрез с правната и житейската логика. В случая става въпрос и за конфликт на интереси в широк смисъл, тъй като издалата тълкувателното решение правна общност е пряко заинтересована от решаването на въпроса в своя полза. Делата за обезщетения за вреди от действията на магистрати се превърнаха в масова практика, а никой не обича да му бъркат в джоба. Веднага след оповестяването на решението тази седмица се заговори, че то е продиктувано от стремежа да не се губят пари, които могат да бъдат добавени към съдийските заплати под формата на бонуси. Роди се и версията, че тълкуването е първата демонстрация на надмощието на съда над прокуратурата в съдебната власт, лансирано с проектите за промени в конституцията и в Закона за съдебната власт.

В чл.2 от ЗОДОВ са описани поне две дузини хипотези, в които държавата отговаря за вредоносния резултат от действията на съдебната система. Но в случая ВКС ограничава отговорността на съда само до два случая – когато е наложил задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, а също при наложена принудителна административна мярка, когато актовете за това бъдат отменени като незаконосъобразни. Така извън обхвата на отговорността на съда за причинени на гражданите вреди остават две ключови хипотези – при отмяна на наложена мярка "задържане под стража" и когато е постановена осъдителна присъда.  И в двата случая това става по инициатива на прокуратурата, но органът, който взема решението, е съдът.

За да разтовари съда от отговорността за мярката задържане под стража, ВКС привежда два аргумента. Първият е, че именно съдът като въззивна инстанция отменя тази мярка, ако прецени, че първата инстанция я е наложила в разрез със закона. Вторият аргумент е, че едва с произнасянето на въззивната инстанция актът за налагане на мярката влиза в сила и поражда правно действие. И понеже втората инстанция коригира грешката на първата, в този случай съдът не трябва да представлява държавата. Сходни са и аргументите по отношение на случаите, в които се стига до отмяна на осъдителна присъда – и когато това става по реда на инстанционния контрол и когато е чрез специалния ред за отмяната й, след като вече е влязла в сила. Защото наложилият присъдата съд не можел да представлява държавата – тя още не е влязла в сила. И ако впоследствие бъде отменена, съдът изобщо не може да носи отговорност за първоначалното й налагане.

Връх на тези очевидно несъстоятелни аргументи е изводът, че изобщо нямало връзка между актовете на съда и настъпилите в резултат на постановяването му вреди. Такава връзка имало само с действията на прокуратурата, "защото без повдигане на неоснователно обвинение не би се стигнало и до неправилна осъдителна присъда". Покрай основателното съждение, че при неоснователно държавно обвинение прокуратурата е правозащитният орган, който трябва да промени практиката си и да вземе мерки за отстраняване на причините за увреждането, ВКС напълно снема от съда отговорността му за контрола над прокурорските актове. Ако съдът носел отговорност наред с прокуратурата, това щяло да означава "заличаване на съществената разлика между основни функции в наказателния процес".

Като привежда доводи с цитати от решения на съда в Страсбург, ВКС на практика признава, че съдилищата няма как да са обективни при разглеждане на искове за вреди, с чието признаване биха "ухапали" бюджета си. Изтъкнат е и аргументът, че обезщетенията по ЗОДОВ са за вреди от неоснователно осъществена процесуална принуда, която може да е процесуално законосъобразна. И понеже ЗОДОВ не изисква доказване на вината на длъжностното лице за незаконосъобразния акт, "трудно може да бъде обоснована тезата за отговорност на държавата чрез съда само поради наличието на съдебен акт". При обективната отговорност се прилагал принципът на риска, а не на вината. Когато е без значение дали увреждането се дължи на виновното поведение на длъжностно лице, отговорността за вреди трябвало да поеме органът, който е създал риска. Ще рече – от прокуратурата.

Всичко това може да бъде прието най-много като наполовина вярно – доколкото държавното обвинение трябва да носи отговорност за своите действия. Но е абсурдно съдът да си измива ръцете с това, щом като преценката за съответствието им със закона е негова. Прокурорът може да иска от съда, но съдът решава кое искане на прокурора да уважи. Горната инстанция може да отмени акта на долната, но съдът като цяло е единен субект в наказателния процес и в това си качество трябва да носи отговорност за актовете на всяко звено в структурата си. Години наред възможностите за съдебен контрол бяха разширявани в тон с европейското законодателство, а сега се оказва, че българският съд отказва да отговаря за негативите от прилагането на всеобхватните си правомощия. При това не става въпрос за персонална отговорност, за която настоява общественото мнение, а за колективна – чрез бюджета на съда. Но защо пък и тя да не бъде избегната, щом можеш да изтълкуваш закона така, както ти отърва.

 

Че прокуратурата има огромна вина за беззаконието в държавата, е безспорно. Но в случая тълкуването на ВКС ще бъде прието с основание за враждебен и егоистичен акт. Що за справедлив арбитър и господар на процеса е съдът, ако се оправдава с нейните искания дори когато ги приема, а после се оказва, че е станала грешка? Та нали ако едно искане за задържане под стража е незаконосъобразно, то трябва да бъде отхвърлено. А ако вината на подсъдимия не бъде доказана, присъдата трябва да е оправдателна. Няма как прокуратурата да отговаря изцяло за неправилните актове на съда, в най-добрия случай отговорността трябва да е поделена, а в хода на делата по ЗОДОВ се прави преценка чии действия са допринесли повече за увреждането на пострадалия. Правораздавателната система се състои от разследващи органи и съд, но е единна и трябва да гарантира законността в държавата. Прехвърлянето на топката и измиването на ръцете на едни органи в нея с други обикновено означава едно, и то е налице в опустошителни размери – отровен коктейл от безотговорност, беззаконие и отказ от правосъдие.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Facebook
Twitter
LinkedIn
Telegram
WhatsApp

Още от категорията..

Последни новини

Трябва ли да се въведе таван на надценките на основните хранителни продукти?

Подкаст