Има една хубава българска поговорка „След дъжд качулка…“ Тя вероятно трябва да се напише като девиз на националния ни флаг, защото казва всичко за държавата ни в сегашното й състояние.
Защо в милата ни татковина трябва да стане някаква голяма трагедия, да загинат хора, още повече деца (и без това не са много, населението застарява), за да си размърдат институциите и безхаберните чиновници в тях някои части на тялото и да свършат нещо, колкото и ненужно и закъсняло да е вече то. В 21-ви век понятието превенция изобщо не е познато нито на централната ни власт, нито на местната. Бездушният, мързелив и инертен чиновник така и не разбра, че нещастията трябва да се предотвратяват, а не след като станат да се вземат хаотични мерки на пожар.
За съжаление, българският чиновник, както и българският политик са продукт, функция на съвременното българско общество – ако може да се нарече така сбирщината от индивиди върху една територия, чиято житейска максима е друга странна поговорка „Всяка коза за свой крак…“. Като прибавим и сбърканите през т.нар. демократичен преход ценности на тези индивиди поотделно и на обществото като цяло, трагедията, която стана до Лесидрен и в която курбан отидоха две деца, всъщност е напълно закономерна и логична.
Ще ми каже ли някой какво дирят скъпи мощни коли като БМВ, „Ауди“ и други подобни по черните селски пътища между нивите у нас? Как така тези моторни чудовища се карат от селски пишлемета, които нямат нито опита, а често пъти и шофьорски книжки? Колко ниви и гори, наследени от трудолюбивият ти дядо, трябва да продадеш, за да купиш на комплексираното си разлигавено от глезотия отроче такава лъскава лимузина, за да се фука пред махленските кифли, да ги води на дискотека в съседното село или да си прави междуселски ралита с аверите, за да покаже, че е мъж. А мама и татко да парадират пред комшиите с „високия“ си стандарт на живот.
Колко мъничък, еснафски, андрешковски е светът на българина. Достатъчно е само едно БМВ, за да го изпълни. Или триетажна баровска къща с големи балкони, гипсови орнаменти и огромна сателитна чиния. В този дребнав, консуматорски мироглед човешкият живот няма стойност – то е като да блъснеш скитащо куче на пътя. Като виртуална компютърна „война“ – рестартираш, човечето се изправя и играта започва отново.
Така загинаха деца в Симоновград, така умират нелепо на пешеходни пътеки… Сега край Лесидрен…
А селяните и от Лесидрен си траят, въпреки че безмозъчните джигити утрепали и попа им…Има нещо символично в това – алчното, парвенюшко материално е убило духовното. Но това не е напарвило впечатление на никого. Нито на съселяните, нито на полицията, нито на държавата…Страхували се, не ги интересувало или изрода им се падал трети братовчед. Или пък на отговорния фактор, компетентния орган е даден някакъв стимул, за да не си прави труда, а и да не разваля рахата на „невинно“ забавляващите се младежи с мощни коли, купени не с техни, изработени пари. Затова – широко затворени очи.
Какво още трябва да стане, колко деца и млади хора трябва да си заминат от тази държава (буквално и преносно), за да се събуди това общество, да прогледне, да стане нетърпимо към всяко безобразие, извършено от нискочели, слабо грамотни, но избиващи комплекси индивиди. Безразличието на обществеността, безхаберието на институциите и като цяло бездуховността, оскотяването на нацията взеха поредните невинни жертви. А Велислава беше спечелила стипендия за обучение в НАСА и един ден можеше да прослави България!
