Александър Маринов
Един от основните принципи на лелеяната съдебна реформа е гарантиране на независимостта на правораздаването. Впрочем, задачата не е формулирана точно така: например, често се говори за „независимост на съдебната власт” – и това поражда определени съмнения, защото една власт не бива да бъде независима, т.е. неподлежаща на контрол и на отчет. Един от пороците на сегашната ни конституция е, че създаде не едно подобни гнезда на независимост, които на практика не се отчитат пред никого и не носят реална отговорност за упражняваната от тях власт.
Безотчетността пред обществото
съвсем не гарантира независимост в добрия смисъл на думата – като възможност да се взимат решения по съвест и на основата на компетентност. Напротив, много натрапчиво е впечатлението, че редица органи и длъжностни лица, доста „независими” на теория или на практика, правят неща, които подсказват зависимост от определени фактори. Голям и доста подозрително отбягван въпрос е какви са тези зависимости, как се формират и как могат да бъдат елиминирани или поне сведени до приемлив минимум.
Поради обстоятелството, че титулярите на повечето „независими” позиции се излъчват по волята на политическите партии и най-вече на техните ръководства, на преден план излиза проблемът за партийно-политическите зависимости. Доказана (и горчива) истина е, че у нас партиите не се изявяват като публично отговорни механизми за селекция на елити, а са обсебени от идеята да поставят навсякъде „свои” хора, които, след като заемат позицията, започват да прилагат правомощията си в интерес на тези, които са им осигурили назначението. Така привидната независимост всъщност е само смокиново листо за още един, може би най-мощен и опасен инструмент за политическо господство в името на
корпоративни и лични интереси
Истината е, че колкото и да говорят за независимост – например на правораздаването, политиците са твърдо решени да не изпуснат лостовете за контрол над съдебната власт, особено инструментите за кадруването. На свой ред голяма част от магистратите са наясно, че ако искат да стигнат до високите нива, трябва да влязат в комбина с политиците. Съответно и че рано или късно ще се наложи да връщат услугата.
Тази порочна система бе изграждана в продължение на две десетилетия, мутирала е и е пуснала дълбоки корени. Всеки опит да бъде променена се натъква на яростна и добре организирана отбрана, която бързо прелива в нападение.
Цитаделата на системата
е конституцията. А същественото й изменение у нас е нещо по-трудно от всички подвизи на Херкулес, взети заедно. Но освен Народното събрание, което брани подстъпите към всяка ключова порта, много важна роля в тези отношения има и Конституционният съд. Една от бедите на българския преход бе, че независимо от замисъла (а може би именно в съответствие с него) Конституционният съд започна да играе все по-отчетлива политическа роля, превръщайки се в някои моменти в своеобразна горна камара на парламента.
Първопричината за тази роля е съзнателното желание на политиците да използват тази институция – символ на държавността, за постигане на политически цели. При това много често – тактически и дори конюнктурни. Но тази политическа употреба се оказа възможна само поради системната практика да се правят
политически мотивирани назначения
в КС, а и със средствата на укрепването на политическите зависимости след промените в състава на съда. Наличието на такива политически зависимости е единственото разумно обяснения за редица труднообясними иначе решения на различни мнозинства в КС.
Противно на опитите да се наложат едностранчиви интепретации политическото обсебване на Конституционния съд не е грях на една-единствена партия или политическа групировка. Ясно повтарящ се модел е стремежът за попълване на съда с „политически правилни” хора, независимо какво е съдържанието на тази "правоверност" в различните моменти. Вярно е, че не са много конституционните съдии, които са били типични политически фигури (бивши депутати или министри). Но трудно може да се пренебрегне видимият партиен или идеологически афинитет на мнозина. Това само по себе си не е ненормално или фатално, стига да не изпълнява толкова тежка роля.
Сегашната ситуация е типичен пример. Не само обичайните заподозрени (т.нар. привърженици на статуквото), но и яростните привърженици на „реформата” мерят с абсолютно един и същи аршин. Това личи много ясно от вече започналите коментари и дискусии в публичното пространство по повод на предстоящото обновяване на състава на Конституционния съд. Именно лоялността към едни или други политически позиции – а не към духа и буквата на конституцията и законите, се извежда като основен критерий за етикетирането на потенциалните кандидати като „добри” и „лоши”. Респективно, тази лоялност трябва вече да е проявена и доказана.
С течение на годините партийната намеса в Конституционния съд (както и в цялата съдебна система) става все по-безскрупулна. И тенденцията е да се стига до абсурдни стъпки с очевиден
политико-интригантски привкус
Един от безспорните "шедьоври" в това отношение е идеята да се пита КС за някакъв „нероден конституционен Петко”. Без да се притесняват от абсурдността на такова питане, партийните играчи го предприеха като необходим тактико-политически ход, който има съвършено друго предназначение. Каквото и да реши съдът, включително и най-логичното – да отклони питането като недопустимо, политическите сценаристи не се интересуват от конституционносъобразността, а от целесъобразността. Нищо чудно, при друга подобна заплетена ситуация някакво мнозинство в Народното събрание да реши да се допита до Светия синод, още повече че той вече демонстрира амбицията си да изпълнява подобна „консултантска” роля.
Както и в много други области на обществения живот, ограничаването на прекомерната и вредна роля на партийно-политическите върхушки може да стане реално и ефективно само ако започне отгоре. Департизирането на съдебната система следва да тръгне от рязкото лимитиране на ролята на партийно-политическите сметки при формирането на състава на Конституционния съд, след това – при определянето на състава на Висшия съдебен съвет.
Ако перифразираме една от култовите фрази на прехода, октоподът трябва сам да си отреже пипалата.
