Бежанският поток, който залива Европа, се превръща в най-голeмия й ужас след Втората световна война. И това е естествено, защото едновременно с чисто човешкото състрадание гледката на хилядите крачещи в колони хора, които изглеждат различно, говорят различно и очевидно мислят различно, неминуемо се отключва и инстинктът за самосъхранение. А неизвестността и страхът от всичко, което може да донесат със себе си пришълците – включително и икономически проблеми, срив на социалните системи и политическа нестабилност, пораждат яростната съпротива срещу тяхното приемане.
На практика не се случва нищо повече от това, което е ставало и преди хилядолетия. Така неканен тук е дошъл и прародителят на нашето племе Аспарух. А едва ли индианците са очаквали колонизаторите си с бъклица и дрян на брега на океана. Просто човечеството се "размества", и то по един съвсем естествен начин – в периоди на сътресения в собствените си държави хората винаги тръгват да търсят спасение в по-добри места за живот. И няма сила, която да спре този процес – както не можем да задържим насила българите в родната земя, така не можем да спрем и чужденците да идват тук.
Въпросът обаче е точно в тази тънка граница между нормалното приемане на логиката на този процес и естествения страх от неизвестното, от несигурността. А ролята на държавите е да очертаят тази граница.
Проблемите пред Европа са три: на първо място къде и как да настани потокът от бежанци, който се стоварва със страшна сила в граничните й райони. Другият е как да се ограничи този поток, за да не продължава преселението с такива впечатляващи темпове. И третият е да се създадат условия хората, които вече са тук, някой ден да се върнат обратно в родината си.
Потокът чужденци ще секне едва когато всички тези хора видят края на кръвопролитията в собствените си държави и отново получат надежда и сигурност за живота си и за децата си. Само че това би станало изключително трудно, ако "великите" сили се надцакват кой кого по-напред да въоръжи. Всъщност е нужно САЩ, ЕС, Русия и държавите от арабския свят да седнат най-накрая и да се разберат – така, както навремето направиха Сталин, Чърчил и Рузвелт в Ялта след Втората световна война. Да си поделят сферите на влияние над световната икономика и политика, да се разберат кой къде има интереси да продава оръжие или да изкупува или да носи нефт и да сложат край на всичкия ужас. Пък и в тези войни, които разкъсват Африка и Близкия изток, отдавна вече няма "праведна страна" – всички затънаха в зверствата, което значи, че и компромиси трябва да направят всички.
В момента обаче Европейският съюз все още няма ясен план и опитва да тушира последиците, а не същинския проблем – или поне така изглежда. Това е обяснимо: след десетилетията, през които европейските пък и всички останали политици и чиновници си затваряха очите пред проблемите в Близкия изток, от които впрочем немалко европейски държави извличаха солидни икономически изгоди, сега изведнъж се изправят пред последиците от тази своя (не)заинтересованост. И още не са се разбрали как ще отстраняват причината. А и тя може ли вече да бъде премахната?
Простата част на ребуса е, че пред границите на Европа са се изправили към 200-300 000 нови преселници. Само че това очевидно е само началото – вече се говори за изследвания, според които в следващите 10-15 години е възможно "преселението на народите" да обхване към 50 млн. души. И огромната част от тях отново ще чука най-вече на вратите на Европа. А на този фон споровете как да се разселят "солидарно" сегашните 200-300 хил. бежанци изглежда просто смешен.
Къде сме ние? След "разпределението", което огласи председателят на ЕК Жан Клод Юнкер, в България ще дойдат 1600 нови бежанци – това е бройка, която обаче не включва предишните 500, които вече се съгласихме да приемем. Нито хилядите други, които вече са тук. Не включва и онези, които вече минаха транзит, но ще ни бъдат връщани тепърва, ако се запази сега действащото Дъблинско споразумение.
И понеже става въпрос не за статистическа бройка, а за хора, които трябва да бъдат нахранени, настанени под покрив, лекувани и обучавани, при това за неопределен период от време напред, държавата вече е в паника. Обяснимо е – все пак България е на дъното по стандарт на живот на собствените си граждани. Това е тежест за бюджета, призна през седмицата финансовият министър Владислав Горанов. А всъщност истината е, че всички социални системи в държавата ще бъдат засегнати, и това е неминуемо.
Истинското предизвикателство пред България обаче не е в изхранването на мигрантите. Много от тях веднага ще гледат да я напуснат и да продължат на Запад. А в това да осигури безопасността и да успокои страховете на собствените си граждани. Нещо, с което МВР, ДАНС, разузнаването – и не на последно място политиците, очевидно не се справят. Работата на службите е да знаят кои хора влизат у нас и с какви намерения го правят, и то да го знаят още сега. Защото е ясно, че няма как сред потока бежанци да не се промъкнат и откровени екстремисти, тръгнали със съвършено други цели към Европа. А каналите за трафик на хора им осигуряват абсолютна анонимност. При това напълно безпроблемно – дотолкова, че навяват съмнения в покровителстване вместо преследване от полицията. Не вярвате ли? Ами спомнете си "паметната" акция в София преди седмица-две, при която на пъпа на столицата бяха изловени десетки чужденци без документи, с напълно неустановена самоличност, за чието присъствие тук никой не подозираше – освен каналджиите, разбира се.
Всъщност проблемът на държавата си е един и същ от години: безхаберието на институциите и чиновниците в тях. Всички сме наясно с това, но нищо не се променя. Какво още трябва да се случи, за да се събудят силовите структури и да разберат, че им се плаща да пазят спокойствието на гражданите?!
Поне това можем да променим. За останалото премиерът Бойко Борисов обаче е прав: там ще трябва да се разберат "началниците". България никога не е била сред големите играчи, които и сега ще си играят на преразпределяне на света…
