България е страната с най-скъпото неработещо електронно управление в света. Един милиард лева са похарчени, откакто е започнала електронизацията на административните услуги у нас, но въпреки това за почти всеки документ трябва да се виси по опашки. Пробвайте например да си извадите удостоверение за семейно положение. Нищо работа за общината и същевременно епично предизвикателство за гражданите. Без квалифициран електронен подпис няма да стигнете до никъде. Но и да притежавате такъв, пак ще ви се наложи да идете до банката, за да платите съответната такса, тъй като системата изисква да приложите копие от платежното (задължително с печат, иначе не важи). Ако нямате скенер вкъщи, ще е добре пътьом да сканирате и качите на флашка документа. И когато седнете пред компютъра, мислейки си, че най-сетне сте приключили, ще разберете, че ви трябва и копие от удостоверението за сключен граждански брак (разбира се, ако имате такъв), което също се налага да приложите в електронен формат. И също е необходимо да се сканира…
Данъчните уж са по-модерни и от миналата година издават безплатни персонални идентификационни кодове, само че и при тях системата куца. През портала за е-услуги можете да подадете искане на издаване на удостоверение по чл. 87 от ДОПК (за липса или наличие на данъчни задължения). За да си го получите обаче, се изисква да посетите съответната териториална дирекция на НАП, където впрочем издават същите документи на момента и без да е подадено онлайн искане. Къде е логиката – никой не казва.
За по-сериозни услуги, свързани, да речем, с имоти, изобщо няма какво да говорим. Там бюрокрацията сякаш е по-силна и отпреди компютърната ера и дори най-бързата (и скъпа) услуга отнема цели три дни.
За цялата тази дивотия, естествено, си има причини. Колкото и много пари да са похарчени през годините за електронното управление, винаги се е работело на парче. Кабели, платформи, сървъри, портали, регистри – и какво ли още не, е поръчвано и платено без ясна концепция и стратегия. Поради това между всички съществуващи системи липсва съвместимост, а има и ограничения при използваните на определени интернет браузъри, операционни системи и устройства. Също така процесът за регистрация на потребители и заявяване на достъп до електронни услуги навсякъде е излишно сложен, като изисква многократното въвеждане на информация, която така или иначе е налична в съответната или в друга администрация.
Няма и реализирана национална схема за е-Идентификация, която сигурно и удобно да позволява е-услугите. Всяка отделна администрация или държавен орган имат собствена такава система, с различна степен на сигурност и нормативна регламентация. Някои използват Квалифициран електронен подпис, което обаче противоречи на европейския регламент 910/2014
поради наличието на лични данни (ЕГН) в атрибутите му. Други залагат на Персоналния идентификационен код, но той е с ограничени възможности. Трети пък издават специални смарт карти за достъп, които са скъпи и изискват наличието на съответния четец.
Преди няколко години бе реализиран пилотен проект за национална система за е-Идентификация, но и до ден днешен нямаме приета национална законова уредба. Разработеният проект е в Народното събрание, само че депутатите не бързат. А и защо да бързат, като си имаме такава прекрасна и най-важното многобройна чиновническа армия?
Междувременно управниците работят по приемането на Пътна карта за изпълнение на Стратегията за развитие на електронното управление до 2020 година. Което, без да имаме действащ Закон за електронна идентификация, си е по-скоро пътна карта за харченето на стотици милиони. За да сме точни – 347 282 871 лева. Това са парите, които през следващите четири години ще отидат за подобряване на онлайн услугите. А в Естония само срещу скромните 30 млн. евро и за период от шест години във всяка лична карта бе вграден чип с криптографски ключ, който играе ролята на паспорт, шофьорска книжка, банкова карта, здравна книжка и какво ли още не. С подобна карта може да се гласува онлайн и дори да се купуват билети за градския транспорт.
Успехът на естонския модел се дължи на обстоятелството, че в тази държава не се краде като в България. И на това, че тамошните власти от самото начало са се постарали да създадат единна платформа, така че впоследствие към нея безпроблемно да се присъединява всяка нова е-услуга. У нас тактиката е съвсем различна – правят се несъвместими системи, за да се налага след това харченето на още пари по тяхното свързване, докато се установи, че вече са морално остарели и трябва да се изграждат изцяло нови. Ето 65% от сървърите на държавната администрация са въведени в експлоатация преди повече от пет години. Това са 3723 от общо 5713 сървъра. И днес вече трябва да се сменят, защото са "отвъд края на полезния си живот".
Първата стъпка от пътната карта обхваща 29 проекта за над 100 млн. лв., осигурени основно от оперативната програма "Добро управление". Намеренията са те да бъдат реализирани в рамките на тази година, за да може да се премие към следващите стъпки. В противен случай ще изостанем от плана и току-виж се наложило изработването на нова стратегия, с нови срокове. "Гвоздеят в програмата" за 2016-а е т. нар. Държавен хибриден частен облак. Той ще глътне 30 млн. лв. и би следвало да се превърне в единен системен интегратор на електронното управление. Но това едва ли ще се случи. Дето се вика, ние още пишем всичко на хартия, а говорим за облачни технологии. Наистина, няма лошо да сме в крак с новостите и да мислим за бъдещето, но е необходимо да се гледа и откъде тръгваме. Днес съвсем малка част от централната администрация е създала условия, позволяващи заявленията за предоставяните услуги да бъдат подавани чрез нейните териториални звена. Нито една услуга пък не може да бъде заявявана чрез общинските служители. И със или без правителствен облак ситуацията няма да се промени.
С други 6 млн. лв. ще се прави сигурна връзка между сградите в системата на правосъдието, която да гарантира надежден и сигурен обмен на информация. Още 204 мнл. лв. са заложени за електронните лични карти, а над 7 млн. лв. ще струват е-поръчките. Голямото харчене обаче ще започне от догодина. Стартът ще бъде даден с 95 мнл. лв. за разширяване на електронната система до всички общини, включително и за осигуряването на бърз интернет достъп. Основен източник на средства в този случай ще е Програмата за развитие на селските райони. С 60 млн. лв. от бюджета пък ще бъдат електронизирани нови услуги в централните, областните и общинските администрации. Нелепото в тази ситуация е, че става въпрос за най-често търсените удостоверителни услуги за гражданите и бизнеса, които би следвало да се трансформират във вътрешноадминистративни – чиновниците да си набавят информацията сами, по служебен път. Например, за да си извадите удостоверение за тежести върху недвижим имот, ви е нужна скица от кадастъра и така се превръщате в посредник между чиновниците от Агенцията по геодезия и Агенцията по вписванията, носейки вездесъщата скица от едното ведомство в другото. Същото е, когато си вадите удостоверение за наследници от общината, за да го представите пред същата тази община във връзка с наследствен имот…
Иначе е разписано, че в България се извършва Комплексно административно обслужване, чийто основен принцип е еднократно събиране на данни и многократното им използване след това. Същото пише и в чакащия за одобрение Закон за електронното управление. Но кой ли ще го спазва?
Правен нихилизъм
За пътната карта, по която ще се изпълнява Стратегията за развитие на електронното управление, са необходими редица нормативни документи. Само че много от тях все още липсват и като правно основание са посочени проектите им, бъдещи поправки и други. Например проектозаконът за електронна идентификация е посочен като основополагащ за изпълнението на пътната карта, но него все още го няма. Законопроектът за изменение и допълнение на Закона за електронното управление пък се очаква да премахне пречките пред автоматизираното предоставяне на данни от ЦАИС "Гражданска регистрация".
На друго място пък се казва, че е предвидена актуализация на Наредба № 8 от 26 февруари 2008-а за функциите и организацията на дейността на бюрата за съдимост. Което означава, че несъществуващо изменение в действаща наредба се приема като нормативна рамка за изпълнение на задачите.
Същото важи и за изречението от пътната карта: "регламентацията на реда и правилата за използването на регистъра ще бъде осигурена чрез актуализация на подзаконови нормативни актове".
