Александър Маринов
Преди няколко дни от парламентарната група на ДПС обявиха, че обмислят да поискат вот на недоверие към правителството заради изказване на външния министър Даниел Митов. В случая е интересно не политическото намерение, а поводът за него. В телевизионно интервю във връзка с атентатите в Брюксел Митов заяви: “Имаме огромен проблем с провежданата политика на концептуален мултикултурализъм, ерата на културния релативизъм в Западна Европа приключи. Европа опитваше да интегрира с толерантност, но това е пасивна ценност, която създаде гетата в Западна Европа”. Министърът направи и важното уточнение, че “Европа отдавна си е давала сметка, но трябвало да продължи да приема много насериозно мисълта, че граничи с опасни идеи, които се стремят да я разрушат”.
Ако изключим характерния за бившия лидер на ДПС префърцунен изказ, не става ясно с какво мнението на Митов е раздразнило толкова ДПС. Макар с известно закъснение (от около пет години) българският външен министър преповтаря други пророчески думи, изречени от виден западноевропеец. През октомври 2010-а на среща с младежката организация на партията си канцлерът
Ангела Меркел заявява дословно:
“Опитите да бъде изградено мултикултурно общество в Германия, в което представителите на различните култури да живеят в съгласие помежду си, напълно и окончателно се провалиха”. По-логично е да се радваме, а не да се гневим, ако нашите министри и управляващата класа като цяло демонстрират способност (макар и със закъснение) да правят съответстващи на реалността заключения.
Ясно е, че ДПС търси нови пространства за изразяване на новото си, по-ясно опозиционно поведение и намира за удачно да използва чувствителната проблематика на отношенията между различни етнически, религиозни и културни общности. В това като че ли няма особени поводи за притеснение – в повечето периоди (като изключим “ерата Местан”) движението е успявало да се предпази от преминаване на допустимите граници на политическата експлоатация на тематиката. Ако нещо в тази област буди притеснение, то има друг характер.
Няма как да се игнорира обстоятелството, че виковете “Бият Паниковски!” по проблемите на мултикултурализма са се превърнали в професионално поприще за доказване на
безукорна евроатлантическа лоялност
на което вече няма “наши” и “ваши”. Неотдавна един по-млад колега захапа здраво свой доскорошен съмишленик, като иронизира “гласовитите паникьори, които ту плашат хората, че бежанци ще им “бъркат в сутиените и гащите по Витошка”, ту се кълнат, че ще стрелят на месо по всеки, дръзнал да премине нашата граница и пр. “героизми”. Между другото, иронията с бъркането в сутиените и гащите е малко неуместна предвид мащаба на посегателствата в новогодишната нощ в Кьолн и редица други европейски градове. И звучи повърхностно, ако се прочетат стряскащите данни от доклада на германската Федерална служба на криминалната полиция, според които през 2015-а мигрантите в страната са извършили 208 344 престъпления, представляващо ръст с повече от 80 на сто спрямо година по-рано. Като се има предвид, че това е числото само на разкритите престъпления, а в същото време са отчетени данни от 13 от 16-те провинции, имат основание оценките, че реалният брой на извършените от мигранти престъпления надхвърля половин милион. Не звучи като безобидно “бъркане по гащите”, нали?
Разбира се, дебатите относно мултикултурализма обхващат една сложна и често недокрай разбирана материя. Ако имаме предвид държавните политики, поощряващи
“нещо повече от толерантността”
и то акцентиращи върху непрекъснато разширяващи се привилегии за все повече малцинствени културни (в най-общия смисъл) групи, то едва ли е изненадващо, че местните мнозинства, следващи традиционните културни норми, започват да се чувстват застрашени и реагират, включително и чрез подкрепа на радикални и дори екстремистки идеи, политици и организации. Да се определят тези процеси като “параноя на мълчаливото мнозинство” е не само невярно и несправедливо, това е много опасно. Защото оспорването – в името на криворазбрана политическа коректност и толерантност – на правото на мнозинството да поставя определени въпроси в публичния дневен ред води до не по-малко разрушителни последици, отколкото отричането на необходимостта от уважение към културните и религиозните ценности на малцинството.
Погрешно е също така да се внушава, че реакциите срещу мултикултурализма са израз единствено на атавистични, популистки политически тенденции. Към нарочения за “обществен враг №1” (за правоверните евролиберали) Виктор Орбан през последните месеци се присъединиха не само останалите страни от "Вишеградската четворка”, но и Австрия и скандинавските държави. Все по-често в политическите дискусии се ползват научни данни от изследвания на авторитетни европейски институти, които показват
плашеща картина на реални изменения
Говорим за стремителни демографски, социални и културни промени, водещи до дълбоки трансформации на европейските общества. Независимо от необходимите и неизбежни спорове относно корените, мащабите и последиците от тези промени, неразумно и неправилно е да се отричат поне две неща.
Първо, тези процеси не протичат в съответствие с доминиращите позитивни политически, идеологически и (уви!) научни оценки и прогнози. Второ, измененията отдавна са излезли от контрол, а европейските страни и Европейският съюз като цяло са се превърнали в объркани и безпомощни регистратори на явления, съпоставими с природно бедствие. Как иначе можем да интерпретираме признанието на ръководителя на германското имиграционно ведомство, че държавата не знае къде се намират повече от 15 на сто от регистрираните при влизане в Германия имигранти. В това отношение ние като че ли наистина се справяме “по-добре”, тъй като поне знаем със сигурност, че над 90 на сто от официално пристигналите у нас вече са напуснали България. Ако обаче оставим тази горчива ирония настрана, трябва да признаем, че нашето общество отдавна има проблеми по темата “мултикултурализъм”. Едни скорошни официални, макар и пределно неконкретни признания, че редица социални общности и групи у нас са предразположени към радикализиране, би трябвало да предизвикат нещо повече от мимолетна медийна сензация.
Ще завърша с една мисъл на холандския социолог Пол Схефер. Той казва: “Нашата толерантност всъщност е израз на безразличие. Тя се ръководи от идеята: Докато ти не се докосваш до мен и не се бъркаш в живота ми, аз няма да ти задавам въпроси. Но е ясно, че са настъпили времена, когато повече не можем да се избягваме. Идва моментът, когато трябва да станат ясни границите на нашата толерантност и когато трябва да започнем да си задаваме въпроси един на друг.”
* Бележка на автора: Заглавието е заимствано частично от публикувано през 2000 г. и предизвикало тогава бурни реакции есе на холандския социолог Пол Схефер. Днес идеите на Схефер се възприемат от мнозина като пророчество.