Александър Маринов
Не е възможно едно общество да се управлява по демократичен начин, ако партийно-политическите субекти в него не са демократични сами по себе си и вътре в себе си. Ако партиите са вождистки по същността си, а в организационно отношение функционират като ООД-та и ЕАД-та, произтичащите пороци неизбежно се прехвърлят върху държавната власт и администрацията на всички равнища. Една от причините за неотклонното влошаване на управлението на България е именно
дегенерирането на политическите партии
до квазимафиотски организации, в които един капо ди тути капи и няколко лейтенанти решават всичко и делят плячката на властта. Членската маса – това са просто “войниците”, които са длъжни не само да изпълняват всяка заповед отгоре, но и да приемат за чиста монета лъжите и лицемерието на върхушката. А тя, многоцветната, но еднакво сива партийна върхушка, си повярва, че така ще бъде, докато свят светува.
Това е основната причина за впечатляващия срив в качеството на партийните елити. На практика вече не съществува механизъм за нормална селекция – нагоре в йерархията се върви (по-точно пълзи) с помощта на сделки – сделки с пари, влияние, подкрепа. Затова отдавна – явно или неявно – е премахната възможността партийните членове да избират и да контролират своите ръководители.
Някои го правят открито и без никакви притеснения. Кратката история на ГЕРБ е красноречива илюстрация за създаване, възход и (начало на) упадък на партия с нулева толерантност към вътрешната демокрация. Нека си припомним учредителното им събрание:
Борисов сам на сцената
на бял диван, и култовата му реплика: “Аз съм ви събрал, ако се наложи, аз ще ви разпусна”. Десетина години по-късно има някакъв прогрес в мизансцена: освен Него на сцената са и трима заместник-председатели, но посланието е същото (“Ако спипам някого, милост няма да има!”). В резултат на тези порядки уж безпогрешната „машина за изборни победи” започва все по-силно да скърца – на последните местни избори ГЕРБ загуби 250 хиляди гласа в сравнение с 2011-а, от които само в “крепостта” София – почти 80 хиляди.
Други, като БСП, продължават да се опитват да поддържат някаква видимост на вътрешнопартийна демокрация – нещо от типа на знаменитата формулировка на Хашек за „умерения прогрес в рамките на закона”. Иначе казано, “долу” се провеждат някакви събрания и конференции, гласуват се решения и предложения, но „горе” си правят каквото са си наумили. Тази
имитация на вътрешнопартийна демокрация
излезе много скъпо на социалистите – голяма част от избирателите им ги напуснаха, а на много места в страната БСП вече е пренебрежима подробност от политическия миманс.
Последният конгрес на партията даде шокираща илюстрация на катастрофалния спад на доверието в партийната върхушка, и то в един, общо взето, внимателно подбран орган: от всичките почти 600 кандидати за членове на Националния партиен съвет само двама (!) получиха над 50 на сто от гласовете на първото гласуване. И тъй като сделката си е сделка, избраната с гласовете на партийните камарили Корнелия Нинова намести в Изпълнителното бюро хора с доказан “принос” за съсипването на водещи общински и областни партийни организации (Георги Гергов например с мъка се пребори за петото място на кметските избори в Пловдив).
В същото време партийните върхушки повече или по-малко си дават сметка, че с безпринципните си комбинации губят бързо избирателите си, а членовете и дори активистите се отдръпват от партийната работа. Затова зачестяват опитите да се създаде поне някаква видимост на вътрешнопартийна демокрация. БСП обяви вътрешнопартийно допитване за начина на явяване на президентските избори, а Валери Симеонов оповести, че ще се консултира с партията си дали ще може да “преглътне” партньорство с “Атака”. В Реформаторския блок дори си зададоха еретичния въпрос: “Можем ли да мислим за единна президентска кандидатура?”, последван от предложение за излъчването й чрез вътрешнопартийни избори и от още по-впечатляваща идея на “мъдреците” от Гражданския съвет на блока “номинацията да бъде издигната от гражданите, които биха припознали кандидатурата като своя” (каквото и да значи това).
И все пак, в цялото това гъмжило от имитационни начинания се откроява
идеята на новото ръководство на БСП
да попита членската маса как партията да се яви на предстоящите президентски избори. Непосредствено след конгреса Нинова и някои от приближените й говореха за “вътрешнопартиен референдум” и дори за “вътрешнопартийни избори”, но малко по-късно тези “опасни” думи бяха забравени – все пак резултатите от подобни процедури биха били задължителни за партийното ръководство.
Няколко неща правят впечатление в този плах опит на социалистите да поиграят на демокрация. Първо, ръководството не бърза особено, очевидно с намерението да отлага обявяването на кандидатпрезидентската двойка до последно. В началото на юни бе взето решение допитването да се състои в началото на юли, което означава, че резултатите ще са известни в средата на месеца. Второ, от излъчената комисия за провеждане на допитването изразиха опасения за мотивацията за участие на партийните членове в процедурата и “представителността на резултатите”, както и предпазлива надежда, че ще бъде постигната активност от порядъка на 70 на сто. Трето – което е най-важно – въпросите са така формулирани, че разпределението на отговорите е предварително ясно. Например, отсега може да се предвиди, че варианти като “подкрепа на кандидат на друга партия” или “подкрепа на кандидат, издигнат от инициативен комитет” са тотално непопулярни сред членовете на БСП, а въпросът с кои партии да преговаря ръководството ще даде неясна картина с удобен неангажиращ “мандат”. Да не говорим, че в списъка на възможните партньори са включени взаимноизключващи се опции – от една страна, ДПС, от друга – националистическите формации. Иначе казано, “новото” (какво му е новото?) ръководство на БСП иска просто да създаде впечатление, че прилага свещения принцип “Глас народен – глас Божи”, но всъщност така е нагласило допитването, че да получи алиби за всякакви възможни предстоящи сделки и персонални решения.
По същия начин изглежда картината и във връзка с коментираното възможно обединение на националистическия спектър. И децата са наясно, че то ще се случи не в зависимост от мнението на членовете на “Атака” и НФСБ дали са в състояние да се “преглътнат” взаимно, а от това дали Сидеров и Симеонов ще се спазарят за по-нататъшното разделяне на “политическата баница”. Що се отнася до Реформаторския блок, добре известно е, ако перифразираме Иван Хаджийски, че при тях всеки опит за вътрешнокоалиционна демокрация започва зле организиран и завършва със скандал.
По едно обаче всички български партии и партийни върхушки си приличат – в представите им за демокрация демосът е досадник, който се пречка в краката на “избраните”.
