Александър Маринов
Вероятно не съществува политическа идея или тенденция, която да не бъде налазена и омаскарена от хората с властови мераци у нас. Някои сектори на българското политическо пространство вече са така изпотъпкани, все едно през тях e преминало стадо носорози. Като резултат и лявото, и дясното (в традиционното у нас разбиране) приличат на опустошени от война територии, населени с мутирали зомбита.
Има обаче и малки ниши, които по различни причини все още са относително непохабени и продължават постоянно да привличат любителите на политическия "Сървайвър". Такава ниша е
"модерният консерватизъм"
(каквото и да значи това, въпреки че по-скоро прилича на оксиморон).
Мине не мине време, и някой у нас решава да се пробва на "консервативното поприще". Няма значение, че като политическа тенденция консерватизмът не успява да се наложи в България след Освобождението, нито че подобна партия така и не пусна корени след промените от 1989-а. Определено злополучни бяха новите опити да се разоре "консервативната нива", каквито предприеха за кратко оглавилите СДС Петър Стоянов и Пламен Юруков. Впрочем опитът на бившия президент да пренасочи синята партия в коловозите на консерватизма беше част от по-широк, европейски проект, иницииран от днешния британски министър-председател Дейвид Камерън – т.нар. Движение за европейски реформи, чийто манифест Стоянов подписа (макар и по неговите думи – в лично качество). Но това не помогна – начинанието беше бързо потушено, особено след заплахата на Европейската народна партия, че ще изключи СДС от редиците си. Драмата завърши със скандал в чисто нашенски стил – Надежда Михайлова определи инициативата на Петър Стоянов като "изолация на СДС в национален и международен план", на което Стоянов отговори, че мнозинството в СДС е предпочело "живуркането в ЕНП пред риска да се търси нещо ново".
И ако тези събития с десетгодишна давност имат някакъв драматичен оттенък, подновените неотдавна опити в това направление представляват ясно потвърждение на мъдростта, че в историята
драмите често се повтарят като фарс
И то не само защото с поредните усилия за раждане на консерватизма на българска почва се зае група хора, отдавна намиращи се в състояние на политически климактериум.
Първото любопитно обстоятелство е, че всъщност българското общество разбра, че консерватизмът е дошъл у нас от брюкселското издание "ИЮ Репортър". От него научихме, че в организираната тридневна конференция на тема "Завой надясно" са участвали "видни представители от европейски консервативни партии, както и български общественици, анализатори и политици от консервативното дясно семейство, като сред специалните гости са били бившият председател на Народното събрание Огнян Герджиков и бившите премиери Ренета Инджова и Стефан Софиянски". Явно обаче от Брюксел не всичко се вижда, защото според публикацията "след разгорещена дискусия възможен ли е консерватизмът в България като политическо течение, проект и визия за бъдещето и настоящето на държавата, всички се обединиха около тезата, че модерен консервативен проект в България е възможен, стига политиците да се хванат здраво за работа и да бъдат обединени, а не разцепени". Участвалият в конференцията професор Огнян Герджиков обаче изразява по-различно мнение – според него, след като у нас има над 300 партии, напълно възможно е да се учреди още една, "но дали тя ще се наложи, това е съвсем друг въпрос".
На второ място, нямам как да не отбележим, че домакин на инициативата е бил евродепутатът Николай Бареков, а според брюкселското издание тя дори е била осъществена "под негова егида". Със свойствената си непринуденост, която беляза
възхода и падението на "България без цензура"
Бареков е предложил кратка, но впечатляваща идейно-теоретична характеристика на модерния консерватизъм и на петте основни негови различия спрямо либерализма. Цитирам дословно: "Първо, той се основава на семейните и националните ценности, второ – на прагматизма, трето – на социалната политика, четвърто – приоритети във външната политика и пето – патриотизъм". Ако си позволя да перифразирам култовата мисъл на незабравимия Нейчо Неев (заместник-премиер в кабинета на проф. Любен Беров), "ега ти партията, щом Бареков й е водещ идеолог".
Всъщност съобщението на "ИЮ Репортър" хвърля светлина и върху част от реалните причини за внезапния консервативен ренесанс в българската политика: "Участниците са обсъдили политическата ситуация в България в контекста на предстоящите президентски избори, както и излъчването на
единна дясна кандидатура
която да обедини всички субекти от това пространство". Били предложени и конкретни имена – Симеон Сакскобургготски, Петър Стоянов и Огнян Герджиков. Да, както се казва, ето къде е заровено кучето.
Разбира се, на случилото се може да се погледне и през призмата на сериозния въпрос "Има ли консерватизмът почва у нас?", но основният повод за скептицизъм е, че консервативната тенденция трудно може да се утвърди при почти пълната липса на консерватори и на социална среда за тяхната поява. Това личи от съдбата на други опити за присаждане на чужди образци на наша политическа почва, сред които изпъква провалът на усилията за "християн-демократизиране" на СДС или за създаването на "лейбъристка" левица. В България безспорно има утвърдени изследователи на консервативното идеологическо и философско наследство, интерес предизвиква и появата на новото научно списание "Консерватив Куотърли" (на което вероятно можеше да се намери и българско име). Само че оттук до създаването на жизнеспособна и автентична консервативна формация разстоянието е от земята до небето. Най-вероятно става дума за опит да се удовлетворят определени лични и групови амбиции, който не изглежда особено убедителен. Да не говорим за странното събиране на едно място на откровени и безогледни популисти (какъвто е самият Бареков) с хора, твърдящи, че "мисията на модерното дясно е
да ни спаси от популизма
който днес гази еднакво жестоко и Европа, и САЩ".
Друг характерен момент, който определено предизвиква подозрения, е натрапчивото повтаряне, че новият десен проект се осъществява с подкрепата на Европейския парламент. Като изключим неточността (все пак става дума само за една от по-малките групи в ЕП – тази на Европейските консерватори и реформатори), струва си да си зададем въпроса – не отмина ли времето на директен внос на чужди политически образци и не са ли извлечени поуки от провала на всички подобни опити досега?
А иначе, като имаме предвид състава на новоизпечените консерватори, веднага изниква поговорката: "Шило в торба не стои" (пък била тя и консервативна).
