Разпоредбите в Закона за банковата несъстоятелност (ЗБН), които лишават акционерите в банки от правото на жалба и от представителна власт в производството по банков фалит, трябва да бъдат приложени, защото не противоречат на конституцията. С този мотив Върховният касационен съд (ВКС) потвърди отсъденото от Софийския апелативен съд: да останат без разглеждане жалбите на акционерите и на бившите изпълнителни директори на Корпоративна търговска банка срещу решението на Софийския градски съд (СГС), с което беше открито производството по несъстоятелност на трезора. Актът на ВКС не беше изненада Той стъпва изцяло върху решението на Конституционния съд относно ограничаващите акционерите норми в Закона за банковата несъстоятелност.
Преди месец конституционните съдии се произнесоха с мнозинство, че тези норми не противоречат на основния закон. Искането за тълкуване отправи съставът на ВКС, на който беше разпределено делото по жалбите на акционерите в КТБ. Те възразиха срещу това, че ги лишават от възможността да оспорват определената от СГС начална дата на неплатежоспособността. По всяка вероятност върховните съдии целяха да се презастраховат и да споделят отговорността с колегите си от КС. Преди това Върховният административен съд (ВАС) лиши акционерите във фалираната банка от правото да обжалват решението на БНБ за отнемане на нейния лиценз с мотива, че няматв качеството на заинтересовани лица.
В искането си до КС върховните съдии питаха съответстват ли атакуваните текстове на конституцията и на Европейската конвенция за защита на правата на човека и на основните свободи. КС обаче отказа да разгледа второто искане на формалното основание, че основният закон не го задължава да го направи. Така беше избягната "срещата" с постановените вече от съда в Страсбург две решения по "български" банкови дела (за Капиталбанк и за Международната банка за търговия и развитие), според които непризнаването на правото на жалба на акционерите представлява нарушение на конвенцията.
По въпроса за лишаването на акционерите от правото да представляват банката в делото по несъстоятелност конституционните съдии бяха единодушни, че това не противоречи на основния закон. По втория въпрос – за правото на жалба в производството по фалит на акционерите с над 5% от капитала, обаче бяха дадени две особени мнения. Едното беше подписано от докладчика по конституционното дело Константин Пенчев и от Георги Ангелов, а другото – от Таня Райковска.
Според мнозинството в КС преминаването на управлението на банка, застрашена от неплатежоспособност, в ръцете на лица, различни от управителните й органи, е в интерес на вложителите и не противоречи на никоя конституционна норма. Съдът допусна, че може да има съмнение дали зависимите от БНБ или от фонда представители на банката в процеса по несъстоятелност, каквито са квесторите и синдиците, защитават пълноценно правата й. Но реши, че това не е достатъчно основание атакуваната разпоредба да бъде обявена за противоконституционна. А при съмнение, че има противоречие между интересите на представляваната в конкретен процес банка и представляващите я лица, съдът можел да назначи т. нар. особен представител по реда на Гражданскопроцесуалния кодекс – нещо, което едва ли ще бъде допуснато.
По отношение на правото на акционерите да обжалват решението за обявяване на банката в несъстоятелност конституционните съдии възприеха тезата на ВАС за липса на правен интерес от обжалването, тъй като решението за откриване на производството по несъстоятелност (в частност – за определяне на датата на настъпване на неплатежоспособността) не засягало права и законни интереси на акционерите. Затова те не можели да обжалват това решение наред с квесторите, с временните синдици и с прокуратурата. КС допусна все пак необходимостта от по-добра законова регламентация, но напомни, че това е работа на законодателя.
В особеното си мнение Пенчев и Ангелов изразиха несъгласие с горното и заявиха, че да не бъдат допуснати акционерите до право на жалба в производството по несъстоятелност е противоконституционно. Според тях изричната законова разпоредба, която им дава право да встъпят в делото по фалита, изразява волята на законодателя да признае наличие на правен интерес от обжалването в полза на акционерите. Посочено е решението на съда в Страсбург по делото "Капиталбанк" АД срещу България" и е направен изводът, че производството по несъстоятелност е на практика единственото, в което акционерите могат да защитят правата си по съдебен ред. Както и че изобщо не би могло да се очаква назначените от БНБ квестори да защитят ефективно правата на банката.
Таня Райковска пък обърна специално внимание на лишаването на акционерите от право на жалба, след като преди това им е признато правото да встъпят в делото по фалита. Тя определя като неубедителна тезата, че участието на акционерите в него било безпредметно и ненужно, понеже те не биха могли да повлияят върху изхода му, доколкото решението по отнемане на лиценза вече е влязло в сила. Райковска посочва, че участието на акционерите има смисъл, тъй като в частта му за обявяване на неплатежоспособността и определяне на началната й дата решението на гражданския съд за обявяване на несъстоятелността подлежи на отмяна по реда на ГПК. Тя се позовава както на решението по делото "Капиталбанк" АД срещу България", така и на това по делото "Международна банка за търговия и развитие" АД срещу България".
Райковска прави извода, че встъпването на акционерите в делото по фалита е непълноценно, ако те са лишени от правото да обжалват решението на съда, а участието им в процеса се изчерпва "само с присъствие в залата". В особеното й мнение беше поставен въпросът по какъв начин лишаването от право на обжалване на акционерите може да допринесе за допълнителна защита на обществения интерес "или на други по-висши ценности, ако такива съществуват". И беше направено заключението, че "въведеното ограничение по своята същност е негодно средство за постигане на неясна (илюзорна) цел". Според бившата заместник-председателка на ВКС това ограничение е "несъвместимо с принципите на правовата държава, правосъдието и правото на защита, поради което се явява обществено неоправдано и нетърпимо, а с това и неконституционносъобразно".
Същественото в сегашното решение на ВКС е подчертано защитната тактика по отношение на международноправните норми, приложена преди това и от КС. "Ключът" се съдържа буквално в две изречения и се състои в нежеланието на върховните съдебни инстанции да се подчиняват безропотно на съда в Страсбург. След като КС отказа да се произнесе по въпроса за съответствието на атакуваните пред него текстове с Европейската конвенция за защита правата на човека ВКС, предлага крайно показателна конструкция в тази насока. Щом КС не е обявил за противоконституционни въпросните разпоредби и е направил извода, че те не нарушават равенството на страните в процеса, тези разпоредби не могат да се приемат за противоречащи на Конвенцията за защита на човешките права. А щом не й противоречат, не може да се смятат и за отменени по силата на прякото действие, което конвенцията има спрямо вътрешното законодателство на всяка от страните по нея. На прост език ВКС казва, че конвенцията може да бъде прилагана само ако не е в разрез с виждането на КС. Точно обратното на това, на което някои наивно се надяваха – ВКС да приложи пряко конвенцията в полза на акционерите в КТБ.
Тенденцията за съпротива срещу практиката на евросъда по правата на човека не е от вчера. В правната доктрина е силно застъпена както тезата – че не всички норми в конвенцията имат директно действие, така и че съдът в Страсбург не може да "прескача" актовете на висшите национални съдилища. Прави се разграничение между самоизпълними и несамоизпълними международноправни норми, като само първите може да бъдат прилагани пряко в националните правни системи. Сред тях е и конвенцията за човешките права, но по един от основните текстовете има спор в коя група попада. Става въпрос за чл.13, според който "всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти“.
Много юристи и цели национални правни системи не приемат прякото приложение на тази разпоредба с довода, че е пределно обща, и прилагането й може да стане само с национален закон. Има съпротива и срещу въвеждането на осъдителните решения на съда в Страсбург като отменително основание, въз основа на което може да бъдат преразгледани влезли в сила съдебни актове. У нас това стана през 2009 г. с добавка в Гражданскопроцесуалния кодекс, която дава право на заинтересованата страна да поиска отмяна на влязло в сила решение при наличие на осъдително решение на съда в Страсбург, в което е установено нарушение на конвенцията и ново разглеждане на делото е необходимо, за да се отстранят последиците от нарушението.
Крайните противници на тази разпоредба твърдят, че тя е противоконституционна, защото превръща евросъда в четвърта инстанция над действията на националните съдилища и посяга на актовете им по заобиколен начин. Застъпниците на това схващане са склонни да приемат произнасяне на евросъда като извънредно средство за отмяна по отношение на актовете на долните инстанции, но не и спрямо тези на върховните съдилища. А още по-малко – за решения на Конституционния съд.
Докато съществува обаче това основание за атакуване на актовете на националните съдилища, съдебната интрига около КТБ ще е жива. Акционерите подадоха вече жалби в Страсбург, но дори да спечелят делата, едва ли ще им бъдат присъдени адекватни обезщетения. Ако се стигне обаче до решения на евросъда, че правата им са нарушени, ще бъде поставен въпросът за възобновяване на юридическата битка в България. Дотогава обаче от банката няма да е останало нищо, а както законодателят, така и националният съд имат достатъчно варианти да неутрализират ефекта "Страсбург".
