Възстановяването на отношенията на Турция с Русия и Израел, на което станахме свидетели през последните седмици, сериозно ще се отрази на международната политика с преки последици върху кризата в Сирия, миграционната вълна, туризма и енергийната политика в Средиземноморието. Завоят на президента Реджеп Ердоган може да се тълкува като признание, че страната му е надценила способността си да провежда самостоятелна политика от позицията на водещ играч на международната сцена. Несръчната й намеса на близкоизточната сцена доведе дотам, че тя влоши отношенията си на практика с всичките си партньори – САЩ, западноевропейските държави, Русия и Израел, и фактически изпадна в изолация.
Намесата в Сирия предизвика не само външнополитически затруднения, но и проблеми у дома – вълната от милиони бежанци, възобновените военни действия с Кюрдската работническа партия и терористичните атаки, извършвани както от нейни бойци, така и от сподвижници на "Ислямска държава". Икономическият фактор също не е за пренебрегване. Показателно е, че незабавно след първия телефонен разговор между президентите Ердоган и Путин след влошаването на отношенията им миналата година руският лидер обяви, че отменя забраната руски граждани да летуват в турските курорти. Решението му дойде на фона на новината от турското министерство на туризма, че през май руските туристи са били с 92% по-малко, отколкото през 2015-а.
Още по-голяма е взаимната зависимост по отношение на природния газ – Русия осигурява 57% от използваната суровина в Турция, която на свой ред е вторият й купувач след Германия. И никак не е случайно, че дори в периода на най-тежкото влошаване на двустранните отношения след свалянето на руския Су-24 от турските военновъздушни сили доставките не бяха преустановени, което показва какво значение имат и за двете страни.
Впрочем помирението с Израел също намирисва на ценната суровина, от която има големи находища в Източното Средиземноморие. То отключва реализирането на газопровода между Израел, Кипър и Турция, който според израелски прогнози ще започне да функционира през 2019-а.
Решението на Ердоган да разчупи ледовете с Путин тъкмо в този момент е свързано и с британския вот за излизане от Европейския съюз. "Брексит"-ът направи фактически невъзможно приемането на Турция в ЕС. От трите водещи сили в общността досега – Германия, Франция и Великобритания, именно тази, която бе най-положително настроена към Анкара, вече няма да има роля в общата европейска политика. А както отбелязва коментаторът Кадри Гюрсел от "Ал Монитор", досегашният опит показва, че приемането в съюза на кандидат изисква не само никоя от водещите държави в него да не се противопоставя на влизането му, но и поне една от тях да е благосклонна към претендента и да му оказва политическа подкрепа. В случая с Турция тази роля играеше Великобритания въпреки успокояващите думи на премиера Дейвид Камерън към избирателите в навечерието на референдума, че приемането й ще стане някъде към 3000 година.
Колкото до Франция и Германия, и двете страни нееднократно са изразявали позиции против турското членство. Решението на Бундестага да осъди геноцида над арменците само задълбочи пропастта между Берлин и Анкара (френските законодатели отдавна са го направили), но дори и без него Турция е далеч от Копенхагенските критерии за влизане в Евросъюза и вътрешната политика на Ердоган не придвижва страната в тази посока.
Така логично се стига до сдобряването с Русия. Изнудването на ЕС с мигрантския поток вероятно ще накара Брюксел със скърцане на зъби да отмени визите за турските граждани, но няма да доведе до нищо повече. Сближаването с Русия обаче ще демонстрира на Европа, че тя не е единствената алтернатива на Турция.
Същата ситуация би могла да важи и за турско-израелското сближаване – ако се приеме, че то е демонстрирало пред Москва, че Анкара излиза от дипломатическата изолация в района на Близкия изток и в перспектива може да си осигури алтернативен източник на природен газ.
Затоплянето на отношенията между Турция и Русия отваря една голяма въпросителна в Близкоизточния регион – как ще се разберат Путин и Ердоган за Сирия? Не бива да забравяме, че до разрива се стигна най-вече заради разминаването по отношение на случващото се на юг от турската граница. Главните пунктове, в които досега се сблъскваха интересите на двете страни, бяха два: сирийското правителство и кюрдите. Докато Москва държи на режима в Дамаск и гледа благосклонно на политическата еманципация на кюрдите, Анкара смята Асад за свой враг, а най-големият й кошмар е възникването на кюрдска държава. Последният развой на събитията дава основание да се смята, че някакъв компромис по тези теми е постигнат. Ако приемем, че за Москва базите й в Сирия са главният приоритет, а за Анкара предотвратяването на кюрдския сепаратизъм, това би могло да очертае линиите на евентуалния компромис.