Много юристи помнят, че в България имаше Държавен арбитраж, който разглеждаше търговските спорове. Арбитрите, които работеха в него, бяха юристи с дългогодишен опит и специализация, с огромен авторитет, а решенията, които се издават тогава и сега, се ползват като образец, разказват юристите Мария Странджанска и Димитър Гочев.
Мария Странджанска е специализирала търговско право, сега е адвокат. Името й дълги години беше свързано с Националния съюз на юрисконсултите. Димитър Гочев е първият ни съдия в съда в Страсбург. Той е и бивш конституционен съдия. Повече от 25 години е работил и като арбитър в Държавния арбитраж и в арбитража към БТПП.
Държавният арбитраж е закрит в началото на 90-те години. Идеята е била той да стане основата, върху която да се изгради система от специализирани търговски съдилища, но тя бързо умира – заради липса на пари. Вместо това търговските дела бяха запратени в общия граждански съд, където производството по тях става в пъти по-бавно. Загърбена е и специализацията на съдиите, която е заменена със "случайното разпределение".
Така се стига, от една страна, до мудното и некачествено търговско правораздаване, което започна да пъди инвеститорите. А от друга страна, се отвори "ниша" за създаването на множество арбитражни съдилища – точно защото арбитражът дава възможност за по-бързо и ефективно разрешаване на спорове. Но оставени без контрол, тези частни арбитражи стигнаха до… сегашната неуправляема ситуация.
Деконструкция
Годината е 1992-ра. Дотогава в България действа система от държавни арбитражи – има ги във всеки голям град, а в София има и Върховен държавен арбитраж. Всички спорове между търговските дружества – дотогава предимно държавни, минават първо през арбитража. Целта – да се потърси начин за доброволно уреждане на спора, а ако не – бързо решение.
"Това по същество си бяха едни търговски съдилища. Наричаха се държавен арбитраж, но всъщност бяха сформирани като специализирани съдилища, в които задължително се решаваха търговските спорове. Срокът за произнасяне по едно дело беше един месец, но при по-сложни дела председателят на арбитража можеше да го удължава с още месец. Обжалването ставаше пред Върховен държавен арбитраж, който се произнасяше окончателно – включително и по съществото на спора. Така в продължение най-много на пет месеца един търговски спор намираше своето разрешение. След получаване на изпълнителен лист изправната страна направо можеше да го депозира в обслужващата банка на осъденото юридическо лице и банката беше длъжна да преведе дължимите суми по изпълнителния лист", спомня си Мария Странджанска, която тогава работи като юрисконсулт и се занимава точно с търговски дела.
Заедно с плановата икономика обаче и тези арбитражи заминаха в историята. Законът за държавния арбитраж бе отменен. Във Върховния касационен съд бе създадено отделение (Пето гражданско), чиято задача бе да поеме търговските дела. В страната пък се обособиха "търговски отделения" към окръжните съдилища. Само че те бързо се затлачиха с дела – от една страна, споровете между търговци (вече и частни дружества) нараснаха неимоверно, а от друга, се натрупаха проблемите: заради сроковете по Гражданско-процесуалния кодекс за разглеждане и обжалване пред три съдебни инстанции производствата започнаха да се бавят с години.
"Проблемът започна още в началото на прехода, когато закриха държавния арбитраж. Този орган не можеше да съществува след отпадането на плановото регулиране – поне не и по начина, по който беше уреден тогава. Само че точно в онези години беше моментът, когато можеше да се стъпи върху опита на тези държавни арбитражи и да се изградят търговски съдилища – това беше една стройна система, със свои сгради, персонал. Това на практика бяха едни съдебни органи, специализирани по материя. И трябваше цялата тази система "ан блок" да се прехвърли в съда. Но когато се прие Търговският закон, във ВКС се създаде едно пето гражданско отделение, предназначено да гледа търговските спорове. Аз и още няколко души от арбитражната система бяхме прехвърлени там. А идеята да се създаде специализирана система от търговски съдилища, които да решават търговските спорове, срещна множество пречки. През годините тя неколкократно се "възраждаше" – спомням си, че за последно имаше такива намерения по времето, когато правосъден министър беше Антон Станков. Но нещата си останаха на етап "обсъждане", разказва Димитър Гочев.
"Няма пари!"
"През 2005-2006 г. Националният съюз на юрисконсултите спечели проект, финансиран от USAID, и направихме проучване на съдебните практики за ускоряване на търговското правораздаване в Европа и САЩ. Изучихме практиката в 10 държави и два американски щата – Делауер и Ню Йорк, които са едни от най-развитите в индустриално отношение. И тогава установихме, че във Франция през 1992 г. е поставено началото на специализираните търговски съдилища – точно по същото време, когато държавните арбитражи у нас бяха закрити. Когато представихме резултатите от проекта пред Михаил Миков – тогава той беше председател на парламентарната група на "Коалиция за България", а тя беше водещата политическа сила в тройната коалиция, той направо заяви, че няма финансови средства за създаването на търговски съдилища. Само че малко по-късно в страната бяха създадени 28 административни съдилища – по един във всеки областен център. Как така за административните съдилища се намериха пари, а за търговските спорове нямаше? Още повече че търговските дела изискват по-голяма бързина и ефективност на правораздаването, защото чрез тях се решават спорове за милиарди левове, от тези решения зависи съдбата на хиляди хора…?", пита Мария Странджанска.
Последиците
"Известно е, че природата не търпи празни пространства, при липсата на специализирани търговски съдилища се нароиха арбитражните съдилища, чийто смисъл е точно този – да решават бързо търговските спорове. Само че при арбитражните съдилища решенията са необжалваеми. И ако бъдат допуснати грешки – волни или неволни, те не могат да бъдат поправени. Освен това никоя държавна институция не следи за качествата на арбитрите, да не говорим за това дали някой въобще знае дали се нарушават морални норми, дали има свързаност между арбитрите и спорещите страни. Според мен този проблем няма да се реши с опитите да се "санират" нароилите се арбитражи с поправки в няколко закона. Затова създаването или по-скоро възстановяването на търговските съдилища у нас съвсем не е лукс, а необходимост. Те могат да бъдат в разумен брой – в най-развитите индустриално райони на страната, например. И ще могат да се самоиздържат от таксите, които ще събират при разглеждането на делата – все пак търговските спорове обичайно са с голям имуществен интерес. А това ще допринесе за независимо, бързо и ефективно правосъдие при спазване на процесуалните права и интереси на страните. Ще нарасне и доверието на инвеститорите…", казва Странджанска.
С нейната теза е съгласен и Димитър Гочев: "Вярно е, би трябвало да има някакъв контрол върху тези арбитражни съдилища, някакъв режим за допускане на регистрацията. Не мога аз да преценявам кой може и кой не би трябвало да бъде арбитър, но трябва да има някаква преценка. Би трябвало да има и една висока степен на реномираност – да бъдат авторитетни тези арбитри, хората да предпочитат тях пред редовните съдилища, да бъдат убедени в качеството на правораздаването".
Според Странджанска и Гочев скандалите около избуялите като гъби след дъжд частни арбитражи са най-доброто доказателство, че идеята за създаването на търговски съдилища е актуална и днес. "Това беше нещо добро, нека се прецени дали пък не си струва да се възроди. Ресурси има. Има и необходимост – всяка година се отчитат зашеметяващи числа за размера на междуфирмената задлъжнялост. И не може един добросъвестен производител да си търси с години парите – какво става с него, как да купува суровини, как да плаща заплатите през това време? А ако има търговски съд, който както по-рано да решава споровете за пет месеца, той ще може да си прибере парите, и то още докато този, който му дължи има активи…".
И още нещо важно
"Знаете ли, че и до днес има хора, които ми казват: "Добър ден, арбитър Гочев!" Повече от 25 години бях такъв. В големите арбитражи, какъвто беше нашият, имаше специализация – арбитрите се бяха специализирали в определена материя, а това е много важно – и то не само в арбитражите, а изобщо в правораздаването. Специализацията е едно разковниче за съдебната реформа, тя се е доказала хилядолетия назад във времето. За съжаление обаче се тръгна в обратната посока – сега се отрече специализацията и говорим за случайно разпределение на делата. Моето убеждение е, че точно специализираното правораздаване може да реши проблемите в съдебната система. Защото освен преодоляването на корупцията е важна и ефективността на работата на съдилищата. Не говорим само за търговските спорове, това важи за всички видове спорове. Най-доброто доказателство са административните съдилища – както се вижда, там за забавяне на процеса въобще не се говори, там просто няма такова. А случайното разпределение е измислено, за да предотврати корупционните практики, тази навързаност между председателя на съда, който възлага, и съдията, който изпълнява поръчката – да се реши делото по определен начин. Само че според мен не е това начинът – тази практика не може да се пресече със случайното разпределение. Срещу корупцията трябва да се воюва, като се знае проблемът – трябва да се удари там, където той съществува, в мястото, което е загнило, защото не навсякъде е така. Но да се лишаваме от специализирани съдии с цел да се предотвратява корупцията, ми се струва погрешен подход", казва Димитър Гочев.
