Любопитно е, че и левицата, и десницата в лицето на Реформаторския блок залагат на непартийна, надпартийна или гражданска кандидатура за предстоящите президентски избори. Сякаш партиите се страхуват да се опрат на собствените си сили и бягат от самите себе си.
Ръководството на БСП направи всичко възможно да наложи безпартийния генерал от ВВС Румен Радев вместо разпознаваем социалист, а партиите в Реформаторския блок се скриха зад т. нар. Граждански съвет.
Какво значи надпартиен кандидат? Или независим? След като зад него застават политически партии, които му правят кампанията чрез структурите си и вършат черната работа по агитиране на избирателите. В крайна сметка изборите се печелят или губят от партиите, а не от инициативните комитети, застанали зад един или друг кандидат. А самите инициативни комитети, които обикновено са групи от интелектуалци (по-леви или по-десни), обикновено служат за прикритие на "партийни бракове по сметка". В този смисъл и надпартийните кандидати са партийци.
Формулата "независим, подкрепен от…" n на брой партии и формации, беше измислена от БСП в зората на демокрацията, за да размие и омекоти негативния й образ в очите на тогавашното твърде политизирано общество. На президентските избори през 1992 г. Велко Вълканов излезе срещу Желю Желев като независим кандидат, издигнат от инициативен комитет, но цялата изборна машина на социалистите застана зад него. В следващите години видяхме десетки червени кметове, изкарали по два-три мандата като такива, да се кандидатират отново като независими, издигнати от местни инициативни комитети (разбирай групи по интереси), но подкрепени от БСП, в по-ново време и от АБВ, и редица други по-малки партии.
Към тази удобна, но не винаги печеливша формула, все по-често прибягват и формациите вдясно. И ако на местно ниво тя все пак има шанс поради спецификата на местните избори – освен че са мажоритарни, там хората се познават, а и зависимостите са по-силни – то
на вот за държавен глава тя се оказа губеща
Смисълът на тази формула е да се привлекат повече избиратели от периферията извън твърдите партийни ядра. Но това "предателство" не рядко обижда част от партийните активисти и те тайно или явно бойкотират въпросния претендент.
Анализаторите са категорични, че надпартийни президенти няма никъде по света. И българският, и световният опит показвали, че обикновено изборите се печелят или от партийни лидери, или от хора, чиито позиции са достатъчно високи в партийната йерархия. За пример те дават Желю Желев и Георги Първанов, които бяха лидери на политически формации – СДС и БСП. Петър Стоянов пък беше високопоставен функционер на дясната коалиция. А Росен Плевнелиев – министър от ГЕРБ.
В момента, в който обаче всеки от тях реши да сложи ореола на надпартийността и да се разграничи от политическата формация, която го е излъчила, това им изиграва лоша шега.
Въпреки огромния си авторитет Желев загуби срещу десния партиен кандидат Петър Стоянов. Самият Стоянов, който се кълнеше "аз съм седесар"!, в мига, в който се опита да излезе от тази черупка и да се направи на надпартиен, загуби от лидера на социалистите Георги Първанов. Той също игра като надпартиен за втория си мандат и спечели само благодарение на това, че председателят на ГЕРБ Бойко Борисов не се кандидатира, а избраният от Иван Костов конституционен съдия Неделчо Беронов се оказа твърде непопулярен и слаб. Срещу Първанов на балотажа обаче беше пак партиен лидер – Волен Сидеров на "Атака". И за да го победи, Първанов се възползва от цялата мощ на БСП и ДПС.
Регионалният министър от първия кабинет на Борисов – Росен Плевнелиев, с цялата изборна машина на ГЕРБ зад гърба си, спечели макар и с малко срещу Ивайло Калфин, който не беше партиен член, но беше пряка номинация на БСП. Но след като Плевнелиев реши да се еманципира от своя ментор и партията му и да потърси по-широка подкрепа в дясното пространство за втори мандат, той го изгуби предварително и беше принуден да се откаже.
Така че
опитът с номинирането на независими кандидати
за държавен глава дотук не е много окуражителен. Същото е и с народните представители. По конституция всеки пълнолетен гражданин може да се кандидатира за депутат като независим. Ако изключим Великото народно събрание,
първият, който опита и проведе сносна кампания
на свои разноски за 36-ия парламент, беше Гиньо Ганев – емблематичният и популярен заместник-председател на ВНС. Неговото остроумие и елегантен стил обаче не му помогнаха да събере достатъчна подкрепа от обществото, за да стане депутат без политическа сила зад гърба си. След това имаше още няколко неуспешни опита на няколко ентусиасти да преодолеят сами партийните машини. Накрая стана ясно, че това е кауза пердута.
През годините са правени и други опити за вкарване на хора без изявени политически пристрастия в дейността на партиите чрез т. нар. граждански квоти в листите или като експерти. Тези бройки се заемат обикновено от изявени общественици, интелектуалци или специалисти в дадена област, за да подсилят авторитета и присъствието на съответната формация в публичното пространство и пред електората. От друга страна обаче, това поражда проблеми с партийната дисциплина, тъй като тези хора са по-широко скроени, по-големи индивидуалисти и не са склонни сляпо да се подчиняват на решенията на партийното ръководство, ако не са съгласни с тях. "Струва ми се, че квотната идея е в упадък, просто защото не изпълнява заложения замисъл, нито отваря политическите сили към нови обществени среди, нито създава подобно убеждение в електората. А и партийните активисти са все по-малко склонни да хвърлят енергия за кампания на кандидати, които не са минали като тях по утъпкания кариерен път", смята обаче политологът Борис Попиванов.
По-особен случай е Реформаторският блок с неговия Граждански съвет.
Всички партии от коалицията избягаха
от отговорност и се скриха зад него, предоставяйки му възможността да предложи кандидата за президент на десницата. Странното е, че самият съвет вече повече от година е с изтекъл мандат и с редуциран състав. А като се вижда кои хора се изявяват от негово име, все повече се налага убеждението, че той служи за параван на игрите на някои от партийните лидери.
Няма как да мимикрират като граждански представители бивши изявени партийци и дори партийни лидери като Гроздан Караджов и Мартин Димитров. Защото драмите в Блока не са граждански, а партийни, а проблемите междуличностни. С други думи, в Реформаторския блок и гражданската квота е заета от партийци.
В крайна сметка закичената с етикета "надпартийна" или "гражданска" кандидатура дава възможност за гъвкаво лавиране на партийните ръководства. Защото, ако претендентът загуби, губи той. Но ако спечели, печелят партиите и лидерите им.
