Докато медиите и партийните пиари втренчено гледат собствените си пъпове, пърхат край кандидатите за президент и се надцакват с кухи политически заклинания или откровени клевети, извън вниманието на обществото остава истинският залог в предстоящия вот. А той е скрит във възможността българите чрез референдум да се произнесат дали искат промяна в политическия модел на държавата – въпрос, далеч по-важен от това чия кукла на конци ще заеме стола на "Дондуков" 2 след Плевнелиев.
След намесата на Конституционния съд в началото на лятото пред българите останаха три въпроса, по които те трябва да кажат своето мнение.
Първият и безспорно най-важен е дали искат да гласуват мажоритарно – за конкретни кандидати вместо за пълните с безгласни креатури партийни листи. Освен това ще ги питат дали гласуването да стане задължително и дали искат да се намали размерът на партийната субсидия до 1 лв. на глас.
Ясно е защо т.нар. "политическа класа" в страната не харесва тези въпроси и е съвсем логично, че "системните" партии ще работят срещу референдума – на първо време като го игнорират или като атакуват персонално Слави Трифонов. А той всъщност само предостави възможността на гражданите да се произнесат, както решат за правилно. Междувременно ще организират всичките структури да агитират за неучастие или за гласуване "против" на референдума. А накрая може да се заемат със сплашването на населението – че тръгне ли срещу "елита", ще дестабилизира държавата – тактика стара като света, но пък отработена и доказала ефективността си.
Освен това партийното представителство във властта разполага и със законодателство, което би могло да го предпази от евентуална загуба на субсидиите или от нова регламентация на начина, по който да се влиза в управлението на държавата.
На първо място: ненормално високи са праговете, които са заложени в Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление пред това един референдум да бъде приет за успешен. За да "мине" референдумът, в него трябва да са участвали не по-малко избиратели, отколкото са гласували в последните избори за Народно събрание. Това значи, че в допитването трябва да вземат участие повече от 3 500 585 български граждани.
Второто условие, което законът поставя, за да бъде принудено Народното събрание да се съобрази с мнението на избирателя и да изпълни неговата воля, е повече от половината от тези над 3.5 млн. души да са гласували с "да" по време на допитването. Ако положителният вот е по-нисък от тази бариера, референдумът ще се сметне за неуспешен. Но същите въпроси не могат да бъдат задавани поне през следващите две години.
Освен това цялата организация и провеждането на референдума ще извършат Централната избирателна комисия, районните и секционните избирателни комисии – но всички тези органи са формирани на партийно-квотен принцип. И понеже хората в тези органи ще представляват политическите централи, всички спънки пред референдума, които тези комисии могат да създадат, са напълно възможни. Включително и при преброяването на бюлетините накрая.
Само че и това не е всичко. Защото дори и да е успешен един референдум, той пак може да бъде оспорен и евентуално – да се сгромоляса в съда (което пък е още едно доказателство в полза на това съдебната власт наистина да е независима от политиците, включително и при избора на ръководители в системата). При сегашните дадености очевидно всичко това трудно ще се случи.
Резултатът от референдума може да бъде атакуван от президента, от една пета от народните представители или от Министерския съвет. Или от инициативния комитет, инициирал допитването. Според текста на чл.24 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление "законността на резултатите от национален референдум може да се оспори в 7-дневен срок от обявяването им пред тричленен състав на Върховния административен съд". А това решение подлежи на обжалване пред петчленен състав на ВАС и то е окончателно.
При всички тези "мини", заложени под пряката демокрация у нас, евентуалният успех на референдума изглежда повече от хипотетичен. Но това съвсем не е повод гражданите да се отказват от правото си да диктуват правилата в държавата. Все пак и Швейцария не е станала отведнъж това, което е – били са необходими десетилетия време, минали са през много грешки и от тях е натрупан ценен опит. Точно това, което – за добро или лошо, предстои и на българите.
