"Който не знае накъде е тръгнал, стига там, където не иска." Тази сентенция подсказва, че въпросът накъде върви народът възроден е много важен от гледна точка на финала.
Беше време – вървяхме към светлия комунизъм. Понеже той се оказа мираж – колкото повече го доближаваш, толкова повече се отдалечава, измислиха, че първо трябвало да минем през зрелия социализъм. Ама той както си зрееше, така и окапа като червива круша.
След това тръгнахме назад, щото нали капитализЪма предхожда социализЪма като обществен строй. Назад и ле-е-е-е-ко вдясно. И го нарекохме преход.
Прегърнахме новите инструменти – пазарна икономика, демокрация, и се запътихме към новите си цели – ЕС и НАТО. Стигнахме благополучно. И се почувствахме преуморени.
Така дойдохме до фазата на мрънкането. А на политически език – фазата на тумбестите разочарования. В ЕС сме добре – оръшкахме без визи половината свят, кихат ни еврогрантове, берем какво ли не – от портокали в Сицилия до боровинки в Норвегия. Но ония не ни уважават достатъчно. Малко ни дават, тормозят ни с прави краставици и със снимки на трупове по кутиите с цигари. И най-важното – вместо да ни пуснат в Шенген, ни гласят за нов европейски мюсюлмански анклав.
НАТО пък – хубаво, защитава ни, ама руснаците измислиха хиперзвукова ракета, която хвърка 14 пъти по-бързо от светлината и от космическите щитове вече могат да се изковат тави и тигани. Но не спират да ни насилват да даваме 2% за отбрана, а учители, лекари и пенсионери не ядат самолети и катери.
И какво става сега? Отвсякъде покълва разочарование. Дали пак не объркахме ваксата? Защо не строим държавно регулиран капитализъм – не само като Виетнам и Китай, но и като Швеция и Германия?
А политиците това и чакат. Особено "лисиците".
Тук се налага едно "лирическо отклонение". През 1953 г. Исая Бърлин публикува прочутото си есе “Таралежът и лисицата” (Berlin, 2013). Връщайки се към мисълта, приписвана на древногръцкия поет Архилох, че “лисицата знае много хитрини, а таралежът само една, но много добра”, Бърлин я приложил към разликата между това да имаш една-единствена определяща идея срещу това да се разпиляваш между много. По-късно политолозите използват тази идея, за да разделят условно политиците на “таралежи” и “лисици”. С уговорката, че таралежът политик е политикът реформатор, човекът с ясна мисия и цели, на когото са чужди политическото лавиране и глупавите компромиси. Политикът лисица пък е “мекият брус”, човекът на безпринципните коалиции, на колебливостта, на неясните и противоречиви послания, танцуващият между острите зъбери на световната конюнктура шут. Край на отклонението.
Може би вече се сещате за кого говорим. За този, който има мнение по всички въпроси, но не е единодушен с него.
По-лошото е, че не е само той. Тези, на които повярвахме, че ще му бъдат коректив, че ще реформират, и те клекнаха и взеха да душат властовия въздух като лисици.
И вече не знаем – ще строим ли Белене, ще има ли хъб, ще минава ли поток, ще ни спират ли емигрантските вълни, колко поръчани глави ще предадем срещу това, ще мразим ли руснаците, ще обичаме ли Меркел, ще ни пази ли НАТО, или ще ни вкара във война…
Пълзят вече опасни идеи – да излезем от ЕС, да си направим по-нискоскоростно ЕС, да напуснем НАТО, да се съберем с руснаците, с турците, с унгарците, с гърците и така нататък.
Проблемът не е в плурализма. Проблемът е в идиотизма. В рушенето на заедността, цитирам моя приятел Доган, който даде "пример" как се прави това. А все пак заедността е важна за пакетното придвижване на един народ към по-добро бъдеще. За да има преходът смисъл.
Чавдар Цолов, планински водач
