Нашумялото тълкувателното дело за правото на пешеходеца при пресичане на платното за движение е поредният български пример за законодателен проблем, предопределен от липсата на законност и социална култура. Делото беше образувано по искане на главния прокурор, който постави въпросите за отговорността на пострадалия пешеходец и ролята на алкохола за отговорността на шофьора.
Последва включване на правосъдния министър с питане възможно ли е да се смята, че и пешеходецът е допринесъл за вредоносния резултат, ако е блъснат на пътното платно с превишена скорост. Председателят на Върховния касационен съд пък допълни предмета на делото с друг нюанс: абсолютно ли е правото на пешеходеца при пресичане на пътното платно?
Големият шум се вдигна, след като Висшият адвокатски съвет (ВАдвС) огласи становището си, че това право не е абсолютно. С едно изключение – ако пресичащият е дете. В това становище беше изразено виждането, че пешеходецът се ползва с предимство само ако пресича платното правомерно(!). Това означава да се е съобразил със скоростта, с посоката на движение и с отстоянието на приближаващите автомобили, а също и да е сигнализирал с ръка за намерението си да пресича.
Масло в огъня наля и позицията на група адвокати, че становището на висшия им орган е изготвено еднолично от варненския адвокат Милен Ралчев, който защитава подсъдимия мотоциклетист Диян Станчев по делото за смъртта на Лора Казанлиева. Именно то стана причина да излезе наяве противоречивата съдебна практика, която трябва да бъде уеднаквена. По делото "Лора" се стигна до разнопосочни съдебни актове, а на последна инстанция се прие, че има съпричиняване и Станчев беше осъден на две години лишаване от свобода. Но един от съдиите излезе с особено мнение.
Спорът тепърва ще ескалира, но трябва да е ясно, че за масовата лудост във войната по пътищата не можем да се сърдим само на магистрати и адвокати. Малцина например разбраха, че правото на пешеходеца е било абсолютно по стария Закон за движение по пътища, но той бе отменен в края на миналото хилядолетие. По новия закон са разгледани стотици казуси, но едва делото "Лора" предизвика толкова силна реакция. Мнозина не разбират също, че тълкуването не променя закона, а само изяснява неговите норми. Спорни тълкувания винаги е имало, но никое от тях не пада от небето, а се опира на стореното от законодателя.
Малцина пък забелязват, че поначало въпросът "абсолютно ли е правото на пешеходеца" е сбъркан. Според правната доктрина разликата между абсолютните и относителните права е в това дали те може да бъдат реализирани без чужда намеса. От теоретична гледна точка предимството на пешеходеца при пресичане на пътното платно няма как да бъде абсолютно, тъй като реализирането му зависи от поведението на другите участници в движението. Абсолютно е само задължението им да спазват предимството на другия, и то в конкретен случай.
В Закона за движение по пътищата тези варианти са повече от две дузини и са свързани с определени задължения за всички участници в движението. В становището на ВАдвС е посочено правилно, че е недопустимо пешеходците да предприемат внезапно и необмислено пресичане по пешеходна пътека, без да сигнализират за намерението си, без да се съобразяват с отстоянието на приближаващите МПС и със скоростта им на движение. Законът ги задължава изрично да вземат мерки за собствената си безопасност, както задължава водачите да им осигурят предимство. Налице е категорична забрана пешеходецът да навлиза внезапно на платното за движение и да пресича при ограничена видимост.
Факт е обаче, че няма законово задължение пешеходецът да сигнализира с вдигане на ръка за намерението си да пресече платното. Това е предвидено само като възможност, чието реализиране задължава водача да спре, за да пропусне пешеходеца. При това задължението за спиране не е безусловно, а само ако не създава опасност за движението. Изводът е, че ако пешеходецът не вдигне предварително ръка, стоейки на тротоара, това няма да направи пресичането неправомерно. При действащия закон този начин за сигнализация не може да бъда изтълкуван като задължителен.
Едва ли мнозина са наясно и с обстоятелството, че законът не задължава водачите да намаляват скоростта, преди пешеходецът да стъпи на зебрата. Те трябва да съобразят скоростта си само при заобикаляне на спряло пред пешеходна пътека друго МПС, но остава задължението на пешеходеца да не пресича без видимост и да се съобрази на свой ред с тях. Изводът е, че по правило законът не задължава водачите да намаляват скоростта под допустимата само защото някой стои на бордюра.
Именно липсата на този буфер в действащия закон се оказва проблем за нашата действителност. В същото време както при действието на предишния закон, така и на сегашния остава в сила тълкувателната постановка, че пътен инцидент на пешеходна пътека може да е резултат единствено от противоправно поведение на пешеходеца.
Друг проблем в закона е неяснотата дали превишената скорост на водача при инцидента води винаги до ангажиране на наказателната му отговорност. Налице е съдебна практика, според която превишението на скоростта не е определящо, щом сблъсъкът не би могъл да бъде избегнат дори ако автомобилът се е движел в рамките на допустимата.
Всичко това показва, че проблем има, но общественият натиск го актуализира, а решаването му е задължение на властите. От една страна на законодателната, която следва да привежда нормативните разпоредбите съобразно резултатите в съдебната практика и европейските реалности за състоянието на автопарка. Не е безгрешна и изпълнителната власт, чието безхаберие в поддръжката на пътищата и изпълнение на контролните й правомощия е минало отдавна всички граници. Като започнем от шофьорските курсове и техническите прегледи, та стигнем до вездесъщата корупция на пътя.
