Александър Маринов
Една от странните особености на тази президентска кампания е, че най-острите нападки са насочени не срещу резонните идейно-политически опоненти (например по оста ляво-дясно), а главно срещу "събратята" от дадения политически сектор. Реформаторите громят настървено ГЕРБ и тяхната кандидатка, Бойко Борисов им отвръща, като ги обвинява във всички реални и въображаеми проблеми на управлението. Дуетът на обединените националисти е по-предпазлив, но и те натякват повече за грешките на правителството и на парламентарното мнозинство, които били уж поправени единствено благодарение на тяхната патриотична бдителност.
Същата картина се наблюдава вляво. Докато ръководството на БСП и най-вече Румен Радев избягват да атакуват Ивайло Калфин и другите хипотетично леви кандидати (логично, след като само след седмица ще имат нужда от гласовете на привържениците им), Татяна Дончева и уж дипломатичният кандидат на АБВ бълват огън и жупел по доскорошните си съпартийци.
ДПС и техният кандидат-президент го раздават напълно неутрално и не нападат никого, защото не искат предварително да затварят нито една делова опция (въпреки че вероятността масирано да подкрепят ГЕРБ е много малка, почти теоретична).
На пръв поглед обяснението за тази
вътрешновидова агресия
е просто и логично – кандидатите на малките партии не виждат нищо лошо в това да се опитат да откраднат някакви избиратели, с които в една или друга степен се родеят. Калфин няма как да привлече подкрепа отдясно, нито Трайков – отляво. Освен това участниците на балотажа са на практика предрешени, а когато нямаш какво да губиш, нито да спечелиш, естествено е да изпаднеш в крайни емоционални състояния.
Изострените сблъсъци в левия и десния политически анклав обаче вероятно имат по-дълбока причина. Вече е почти невъзможно да се запази не само конкретната конфигурация на правителството, а този тип управляващо мнозинство. Преди половин година хипотезата, че се обмисля голяма коалиция от немски тип, се възприемаше по-скоро като конспиративна теория. Сега подобен вариант се възприема като почти сигурен, не е ясно само как точно ще се осъществи. В днешните трудни времена който и да поиска властта, си дава сметка, че задължително трябва да я сподели с по-широк кръг участници, за да бъдат разпределени и намалени рисковете. И тук идва основната трудност – и вляво, и вдясно, и по националистическата ос има твърде много претенденти за участие в такова (хипотетично – без сериозни противници) управление.
Проблемът е нетолкова в разпределянето на баницата на властта, а в конструирането на
относително стабилна формула
която няма да е всекидневно заплашена от разпад. В случая съвсем логично има кървящи противоречия и омрази (особено между довчерашни съратници), които скоро няма да се успокоят.
Ако не броим все по-вероятните предсрочни избори напролет, президентският вот е последното официално премерване на силите. Сега е времето да се разбере каква е кондицията и особено тенденцията при по-малките, но много амбициозни играчи като АБВ и "Движение 21", а също така кои сили ще вземат връх при Патриотите и Реформаторите – центробежните или центростремителните. Всички партийни ръководства бяха предпазливи при формулирането на очакваното представяне, но все пак е ясно, че резултати под постигнатите на последните парламентарни избори ще бъдат причина за конфликти и разчистване на вътрешнокоалиционни сметки.
Интригата допълнително се изостря от
задълбочаващите се проблеми на ГЕРБ
(този пореден български политико-инженерен проект, изглежда, върви към залез) и липсата на съществена положителна промяна при БСП. Номинирането на Радев и особено все по-вероятната му победа са силен плюс за ръководството на социалистите, но спечелването на президентските избори няма да отстрани като с магическа пръчка редица слабости на левицата, които й пречат да защити претенциите за убедителна алтернатива при управлението на страната.
При ГЕРБ най-голямата заплаха идва от повяхналата харизма на Борисов и натрупването на невиждан брой негови тежки гафове за кратък период от време. Отсега е ясно, че евентуалната загуба на президентските избори ще предизвика остри борби за влияние на върха на най-голямата партия, да не говорим, че самият Борисов ще трябва да посочи някой голям виновник за поражението, който да отмие неговата лична отговорност. Цветан Цветанов побърза да обяви, че номинирането на Цачева е личен избор на лидера на партията, но лично е най-застрашен при очертаващата се загуба в качеството си на председател на предизборния щаб. Да не говорим за съвсем не хипотетичната възможност Радев да изпревари, макар и с малко, Цачева още на първия тур, което ще наложи в движение да се измислят нови правдоподобни извинения защо на 7 ноември няма да чуем тътена от подадената оставка на правителството.
Затрудненията на двете най-големи партии се възприемат от по-малките им "партньори" като удобна възможност да открият "приятелски огън" и да ги отслабят главно за да ги направят по-сговорчиви при бъдещи преговори и споразумения за нова формула на управление на страната. Докато ГЕРБ отговаря реципрочно и не прощава на Реформаторите, в БСП засега стискат зъби и търпят, но картината рязко ще се промени след 13 ноември. Малките партии нямат особени шансове да постигнат успех, защото
блъфът няма да мине
и на свой ред ще бъдат изправени пред сериозни вътрешни сътресения.
Общата тенденция, която ще се наложи след президентските избори, ще бъде към консолидиране на основните части на политическия спектър, но след болезнено преразпределяне на влиянието в тях. Вдясно отново ще се отвори голяма ниша, а вляво борбата ще бъде за усмиряване на опърничавите дребосъци, отцепили се от партията майка. Този процес вероятно ще отнеме доста време и ще има висока цена, ако не бъде рязко ускорен от постигането на валидни (задължителни) резултати на референдума, най-вече в частта за мажоритарния избор. Преходът към мажоритарна избирателна система ще извърши тази консолидация бързо и безпощадно, друг е въпросът, че някои политически субекти ще трябва да изчезнат също така светкавично, както се пръкнаха в политическата действителност.
Разбира се, трябва изрично да се направи уговорката, че консолидирането на партийно-политическата система и формирането на правителство с широка подкрепа не са самоцел, а просто средство за постигане на добро управление. Напълно е възможно един бъдещ кабинет, излъчен с конституционно мнозинство, в края на краищата да направи не по-малки пакости от днешното управление тип "орел, рак и щука". Както и да разместваме местата на днешните "партийни събираеми", сумата едва ли ще претърпи особена промяна.
