Александър Маринов
Възходът и падението на ГЕРБ са белязани от един странен парадокс – Бойко Борисов и компания винаги са се уповавали на силата, но колкото по-слаби ставаха, толкова по-упорито (и тъпо) използваха инструментите на страха. Отминалата изборна кампания доказа по категоричен начин фаталните последици от тази стратегия и може да се надяваме, че останалите български политици ще проумеят тази поука. За ГЕРБ вече е късно.
Първият, най-видим за обществото инструмент на страха, бе плашенето на хората с неизбежния
апокалипсис, ако ГЕРБ загуби изборите
Тезата бе доведена до абсурдна крайност, когато отказът от изпълнителната власт бе обвързан с резултата от президентските избори. Ние познаваме и кътните зъби на Борисов и сме наясно, че на него не му пука какво мисли народът, освен когато го величае. Затова да се твърди, че хвърлянето на оставката е резултат от "чутия народен глас", е евтина уловка за наивници. По някаква необяснима за здравия разум логика герберите решиха, че страхът от "непрежалимата" загуба ще тласне милиони хора да гласуват в тяхна полза. Получи се точно обратният ефект – тези милиони бяха допълнително нахъсани от призивите "Загубим ли, тръгвам си". Да не говорим за нелепата пропагандна кампания как всичко – санирането, ремонтите на улиците, снабдявнето на детските градини, изпълнението на сключени договори и прочие – щяло да секне изведнъж на 14 ноември. Това вече бе диагностицирано от редица анализатори и едва ли заслужава особено внимание – освен от почитателите на психоанализата.
Но под този пласт има втори, много по-грозен набор от
тактики за лично сплашване
на избирателите. По места представителите във властта и активистите на ГЕРБ организираха всекидневен натиск, заплашвайки малкия бизнес с проверки от НАП и МВР, служителите – с уволнение, възрастните хора – със спиране на помощите и отказ на топливо. Най-брутални бяха тези действия в районите със смесено население, което обяснява в известна степен много по-ниската активност там при балотажа. Стана очевидно, че тази доста добре работила преди система блокира и точно това обяснява заканата на Борисов в изборната нощ да търси сметка от кметовете, защото "не са си свършили работата". На практика премиерът в оставка направи самопризнание, че партията му е натоварила представителите си в местната власт с противозаконни задачи. Това бе потвърдено и от министъра на земеделието Десислава Танева, която побърза да успокои земляците си от Сливен, че резултатите за ГЕРБ са пети в страната и затова няма да има санкции за кметовете и кметските наместници.
Тук стигаме до най-безумното проявление на стратегията на ГЕРБ – използването на инструментите на страха
върху собствената партия
След като сам се вкара в капан, Борисов започна да плаши съпартийците си с последиците от слизането от власт. Ако прибавим пренебрежението към подготовката на кампанията и едноличното решение за издигане на неизбираем кандидат, последиците са напълно обясними – никога не сме виждали хората от ГЕРБ толкова демотивирани. Затова не е странно, че 12 на сто от гласувалите за Борисов през 2014-а на балотажа са подкрепили Румен Радев (за сравнение, аналогичният дял при привържениците на ДПС е 11 на сто).
Така Борисов показа, че никога не е бил наясно с първото и най-важно правило на лидерството – да си лидер означава пръв да поемаш ударите, а не да се криеш зад хората си и на всичко отгоре да ги плашиш с изстрел в гърба.
