В сряда (7 декември) Българската асоциация по криминология отбеляза 30-годишнината от създаването си. А това логично повдигна въпроса за мястото на тази наука днес, а и за бъдещето. Защото тя стои (или поне би трябвало да е така) в основата на всяка управленска политика, свързана с престъпността. Точно тези въпроси зададохме на проф. Петя Шопова, член на БАК, дългогодишен преподавател, адвокат, човек с опит в политиката, натрупан в парламента, включително и като заместник-председател на Народното събрание в периода 1997-2001 година.
Г-жо Шопова, нека първо да предпазим читателите от заблуда и да обясним, че криминологията няма нищо общо с популярните телевизионни детективи. С какво всъщност се занимавате в Българската асоциация по криминология?
– Асоциацията обединява специалисти в областта на криминологията, университетски преподаватели – с две думи: хора и институции, чиято дейност е свързана с проблемите на престъпността, с превенцията и противодействието срещу нея, с изследването й и с формулирането на държавните политики в тази сфера. А що се отнася до науката криминология, права сте – тя няма общо с телевизионния Хорейшио. Криминологията се занимава с престъпността като социално явление, изучава я като такова, от друга страна, изучава и индивидуалното престъпно поведение. Целта в този случай е да се прогнозира какво ще се случва в бъдеще и какви ще са тенденциите, за да може съобразно тези тенденции държавните органи да взимат управленските си решения.
Като заговорихте за прогнози и тенденции – няма как да не Ви попитам каква е актуалната картина на престъпността в страната ни, какво е типичното и какво ни чака занапред?
– За съжаление в България не се извършва редовно и цялостно изследване на престъпността. Има само едно голямо национално изследване, извършено в периода 1990-2003 г., което беше финансирано от Институт "Отворено общество". А това, което се прави в момента, са само инцидентни проучвания по конкретен повод, най-често по повод на конкретни събития. Надявам се проблемът да се реши, когато започне да работи пълноценно Единната информационна система за противодействие на престъпността (ЕИСПП).
Това същата тази система ли е, за която вече са платени милиони левове и въпреки това от 15 години говорим за нея само в бъдеще време?
– Да, доста време мина, откакто само говорим за нея, наистина. Системата беше планирана през 2000 година. А през 2016 г. при нас в българската асоциация по криминология гостува колега от Върховната касационна прокуратура (в момента системата е базирана във ВКП), който ни разказа, че вече са готови двете й части – тези, свързани с работата на прокуратурата и съда. Така, хипотетично, ако днес една институция пожелае да разбере какви са тенденциите на престъпността – тя би могла да вземе чрез ЕИСПП информация за това как е работил съдът по конкретните дела и за влезлите в сила присъди. Или да потърси каква е работата на прокуратурата – колко обвинения са били повдигнати и внесени в съда. Но за съжаление и до момента в системата липсва една съществена част – която засяга работата на МВР. Тя не е готова, а това бави реализирането на цялостната идея, която беше в две посоки: първо органите, които работят по конкретно наказателно дело, да могат да се информират взаимно как протича производството от привличането на лицето като обвиняем, до влизането на присъдата в сила и дори до изпълнението на наказанието му. А на второ място съответните органи да могат да получават обобщена информация, при това в реално време, за това каква е актуалната картина на престъпността, да правят своите анализи и да извличат тенденциите. Една работеща по този начин информационна система би осигурила изключително важна информация за Министерския съвет, за отрасловите министерства, за местните органи на властта. А и за всички останали, които управляват социалната среда, в която тази престъпност се реализира. Идеята е замислена наистина много добре, трябва обаче упорито да продължим, докато тя заработи пълноценно.
Очевидно обаче срещу нея има огромна съпротива – няма друг начин да обясним защо 16 години се оказаха недостатъчни за реализирането й?
– Състоянието на Единната информационна система за противодействие на престъпността всъщност илюстрира нашата непоследователност – имам предвид българската непоследователност. Решението за започването на работа по нея взе през 2000 г. правителството на Иван Костов. Тогава работата по системата бе възложена на Националния статистически институт. През 2005 г. – съвсем правилно, министър Антон Станков предложи ядрото на тази система да премине към правосъдното министерство. По времето на министър Меглена Тачева обаче това ядро бе изпратено във ВКП. Оттогава, от 2009 г. нататък, много бавно, защото всичко е свързано с международни проекти, обществени поръчки и други условности, ВКП се зае да събере всичко натрупано вече като информация, за да бъде пусната ефективно в действие поне част от системата – и вече първите две части (за прокуратурата и съда) са готови. Това е оптимистично. А дали има съпротива – не бих могла да кажа. По мои данни имам наблюдения на територията на МВР-Русе, там отдавна се готвят методиките, служителите, документацията, свързана с ЕИСПП. Но пък от прокуратурата твърдят, че са необходими твърде много средства, за да се включи към нея и МВР – вероятно за техническо осигуряване или пък софтуер. Силно се надявам това да не е свързано с вътрешна съпротива. Защото всъщност най-големият ефект на системата е, че когато тя заработи и започне да се вижда ясно всичко по едно дело: от работата на досъдебното производство, през работата на наблюдаващия прокурор, после в съда във всичките фази на процеса и накрая по изпълнението на наложеното наказание – тогава институциите няма да има за какво да се обвиняват една друга – всичко ще е видимо: и това кой е работил, и с какво темпо го е правил, и с какво качество.
При липсата на такава информационна система в момента вие, криминолозите, работите по статистическите данни, които подава всяко отделно ведомство, така ли?
– Да, най-вече с данните, които се предоставят на НСИ.
А доколко тази информация е реална? Питам, защото все повече граждани звънят и се оплакват, че след подадени сигнали за извършени престъпления (например кражби) получават писма, с които ги уведомяват, че няма данни за престъпление, защото нямало свидетели или снимки от видеокамери, които да доказват това. А това означава, че тези сигнали просто не са били заведени като извършени престъпления. Това не изкривява ли картината на престъпността?
– Статистиката, на която можем да стъпим в момента, е тази, свързана с образуваните досъдебни производства. И да, вероятно тези случаи, за които говорите, не са включени в нея. Идеята на криминологията винаги е била да се изследва регистрираната престъпност. Тази "регистрирана престъпност" обаче е съобразена с методиките на МВР за отчитането й. А в различните периоди под "регистрирана престъпност" се е разбирало нещо различно. Така например през 1990 г. за регистрирани престъпления са се считали всички сигнали, подадени от граждани. Така че и тези сигнали, за които вие говорите, също биха влезли в статистиката. След това обаче се прави преоценка на методиката и се установява, че всъщност няма "филтър". И че не може всяко заявено престъпление да се приема за регистрирано, тъй като има сигнали, за които впоследствие се установява, че всъщност въобще не отговарят на действителните факти. Или че няма данни за престъпление. Тогава се въвежда изискването, че за да се регистрира едно престъпление, за него трябва да има достатъчно информация, от която да може да се направи извод, че действително е извършено престъпление. По-големият проблем обаче е друг: той се нарича "неизвестен извършител". Този проблем е изключително тежък, тъй като става дума за огромно количество досъдебни производства, образувани именно срещу такъв неустановен извършител – по данни на МВР през последните години става дума за над 50 процента. А като имаме предвид, че най-често неизвестни остават извършителите на престъпления срещу собствеността, и то главно на кражби – оттам идва най-осезаемото чувство на неудовлетвореност на гражданите от работата на МВР.
Кога за последен път властта се обърна към специалистите криминолози, за да поиска съвет, да потърси експертна помощ?
– Към асоциацията поне аз не знам да са се обръщали. До 1989 г. се е случвало – със съдействието на БАК е създадена например първата национална програма за противодействие на престъпността. Освен това МВР винаги е давало задачи на Научноизследователския институт по криминалистика и криминология (НИКК). Секцията по криминология на този институт е осъществявала множество изследвания, свързани с регионалната престъпност, с отделни видове престъпност. Но секцията по криминология престана да съществува през миналата година. В НИКК сега има само секция криминалистика. В нашите среди се говори дори, че има опасност и тя да бъде закрита – нещо, което аз не мога да си представя. Макар че не допусках, че може да бъде закрита и секцията по криминология… Съветът за криминологични изследвания през 2009 г. също беше закрит. Така на практика сега няма изследователски звена.
Излиза, че държавата няма нужда от вас, от съветите ви, а и от наука като криминологията, така ли?
– Точно това е въпросът: има ли въобще държавна политика по отношение на криминологията? За мен отговорът е – не, няма. Криминологията просто не се използва при формиране на държавната наказателна политика и за превенция на престъпността. Странно е само как тогава се правят националните програми за противодействие на престъпността, след като те изобщо не се основават на национални криминологични изследвания?
Как си обяснявате тази незаинтересованост на държавата? Пак ли с липсата на пари?
– Не, според мен проблемът е в неразбирането. У нас се разчита основно на МВР да се занимава с превенцията на престъпността. Но това не може да бъде политика само на това министерство. В нея трябва да се включи целият Министерски съвет. Защото проблемите, свързани с престъпността, са разположени основно в две плоскости: първата е социално-икономическата – включително и образованието и културата. А втората е вече конкретната работа на институциите, които имат задачата да противодействат на престъпността. Тези задачи обаче трябва да се решават и в двете сфери едновременно. Но се страхувам, че на правителствата у нас им липсва този широк поглед върху социалния организъм. Някой ще каже, че страната е бедна и това наистина е така. Но проблемът не е, че липсват средства, а че липсва възглед как да се управляват процесите, свързани с престъпността. Ако има възглед – механизмът винаги ще се намери.
След всичко казано – има ли бъдеще криминологията у нас?
– Вярвам, че има. Имаме много идеи, предложения. Например ние настояваме да продължи процесът по въвеждането на Единната информационна система за противодействие на престъпността и да се изгради към нея анализаторско звено, което да може да се справи с огромния обем информация, да прави анализи и прогнози и да съдейства за формирането на реална криминологична политика. Другата ни идея е по примера на Великобритания – да се стимулират университетите за създаването на изследователски звена. В Русенския университет например имаме екип, който извършва криминологични изследвания, имаме натрупан опит, привличаме студентите. Смятам, че бъдещето е в създаването точно на такива центрове. Но дори и навсякъде да ги има, ако те не работят с органите на властта, тогава тези изследвания ще си останат само научни разработки. А целият смисъл на криминологията е в приложния й характер – тя е полезна за обществото с прилагането на нейните достижения в управленските процеси.
