На 4 май тази година Бойко Борисов се закле за трети път като министър-председател на България. Така лидерът на ГЕРБ оглави 96-ото българско правителство след Освобождението и 18-ото от 1990 г. насам. В най-новата ни история той е единственият политик, който става премиер за трети път. И с това Борисов е напът да постави няколко рекорда.
Ако вземем предходните му два мандата и първите три и половина месеца от настоящия, до момента Бойко Борисов е пребивавал на премиерския пост 2247 дни. При положение че коалиционният му кабинет успее да изкара пълен четиригодишен мандат, той почти ще догони рекордьора от социалистическия ни период Станко Тодоров с 3597 дни управление.
Ако правителството на Борисов и Патриотите пък изкара само докато мине европредседателството на България, т.е. до средата на 2018-а, то още през май на същата година лидерът на ГЕРБ вече ще е изпреварил Стефан Стамболов, който е най-дълго управлявалият министър-председател, дошъл на власт след демократични избори. Стамболов е бил начело на държавата 2464 дни.
Ако пък правителството "Борисов 3" оцелее до 2020-а, да речем, когато еврофондовете ще намалеят, Бойко Борисов ще надмине дори своя патрон и учител Тодор Живков, който е заемал премиерския пост 3146 дни (от 27 ноември 1962 до 9 юли 1971 г.).
Но казаното дотук е в сферата на предположенията и статистиката. Така или иначе изминаха първите 100 дни от управлението на третото правителство на Бойко Борисов. А те се характеризират с две основни линии:
засилената външнополитическа активност на премиера Борисов, включваща срещи с президента на Турция Реджеп Ердоган, германския канцлер Ангела Меркел, френския държавен глава Еманюел Макрон, както и
с подписването на договора за добросъседство с Македония. Втората сюжетна линия следва нарастващата вътрешнополитическа агресия и конфронтация, както и противопоставяне в обществото.
Други отличителни черти са минимални реални действия, много приказки и обещания, но най-вече скандали – от категорията "Суджукгейт" и разследването на ремонтите на НДК за предстоящото ни европредседателство, частната детска градина в Перник, разположила се в сградата на общината, "Грипен"-ите, протестите заради защитената зона на "Калиакра", както и тези на полицаите за по-високи заплати, безпардонното искане за отнемане на лиценза на "Дунарит" и т. н. Всички тези скандали създават един нелицеприятен имидж на българската държава. Стана очевадно, че почти във всеки град има по един дерибей, близък до управляващата партия, който "коли и беси". А този управленски модел силно напомня феодална структура и има малко общо с реалната демокрация.
Всъщност, усещането е, че този кабинет е своеобразно продължение на "Борисов 2" и че този филм вече сме го гледали. Що се отнася до прочутия управленски стил на премиера, няма нищо ново в сравнение с предишните два, така и незавършени мандата. Отново станахме свидетели на незачитане на правилата на институционалната демокрация и разделението на властите. Новото е, че партиите, поели властта, нямаха абсолютно никаква готовност да управляват, както и визия какво ще се прави и накъде ще върви страната, затова парламентът два месеца буквално бездействаше поради липса на законопроекти.
Самата формула на структуриране на кабинета беше необяснимо раздута с четирима вицепремиери. Наложи се впечатлението, че са търсени постове за хора, а не хора за постове. Много бързо пролича, че и стиковката между коалиционните партньори е доста хлабава, екипността също куца, доста от наблюдателите забелязаха хаотичност в действията на този кабинет. Премиерът, министрите му и представителите на коалиционния му партньор "Обединени патриоти" сякаш копаят в собствените си градинки. Красимир Каракачанов се е вглъбил във военното министерство, Валери Симеонов се вихри из крайморските дискотеки, мери децибели и конфискува озвучителна техника, дори създава понякога усещането, че изземва функциите на вътрешния министър. Томислав Дончев не се знае за какво точно отговаря и какво прави. Екатерина Захариева навлиза в дипломацията. А премиерът Борисов покорява международната политическа сцена.
Засега най-големият външнополитически успех на Борисов е подписването на договора за добросъседство с Македония. Но той стана възможен и заради новата политика на САЩ и ЕС по отношение на Западните Балкани. Иначе родният "гълъб на мира" не спира да се хвали със совалките си между Анкара, Берлин, Париж и Брюксел. Гордее се, че бил и единственият, който можел да си говори с руския президент Путин. Засега обаче от тези "приятелства" на премиера ползи за държавата ни не се забелязват. И докато Борисов се изживява като европейски политик, то гасенето на вътрешнополитическите пожари е оставено на министрите му, като икономическия Емил Караниколов или вътрешния Валентин Радев, както и "гуруто на туризма" Николина Ангелкова.
През първите 100 дни третото правителство на Борисов работеше без управленска програма само на базата на едно коалиционно споразумение с Патриотите. Малко преди навършването им обаче беше приета и дългоочакваната подробна програма с приоритети за управление. Тя е разписана в 902 мерки, като сред тях са борбата с неграмотността, тероризмът и продължаването на строителството на магистрали, разбира се. И тук усещането е за дежа вю – претоплена манджа от всичко обещано и неизпълнено в предишните два мандата. По нищо не изглежда, че и в този ще бъде осъществено.
Единствените неща, които бяха изпълнени и които по-скоро са свързани с предизборните обещания на партиите от коалицията, са увеличаването на най-ниските пенсии на 180 лв. с тенденция да станат 200 лв., и наченките на борба с бюрокрацията и тромавата администрация. Следващата цел е да се премахнат редица ненужни удостоверения и бележки, които чиновниците изискват от гражданите, превръщайки ги в куриери между ведомствата, и които могат да се набавят по служебен път, ако са им толкова нужни. Засега обаче има изгледи да отпадне само издаването на свидетелство за съдимост. Управляващите също така обещават, че от 1 септември учителските заплати ще се увеличат с 15%, което е част от предизборните им програми.
Борисов се хвали, че нивото на безработицата е спаднало драстично. Но остава другият проблем за работещите бедни, за нарастващата бедност. И засега не се забелязва да се прави нещо, свързано с доходите на българските граждани. Голям проблем са и дългосрочно безработните, където попадат цели социални групи, включително и етнически. Там са нужни бързи и адекватни мерки, включително и свързани с интеграцията на ромите, които по различни програми са "интегрирани" вече 20-ина години. От друга страна, бизнесът алармира, че страната е достигнала критичното ниво от недостиг на работна ръка, особено квалифицирана.
И през първите 100 дни на кабинета "Борисов 3" лидерът на ГЕРБ не изневери на типичния си стил да намира прости решения на сложни проблеми, както и да дава елементарни отговори на трудни въпроси. Когато избухна скандалът с 4-те тона суджук от Добрич, Борисов побърза да отстрани от партията и парламента "виновника за срама", а също така и да се разграничи. "Имам високо кръвно, аз суджук не ям, всеки, който ме познава, знае", заяви той. Когато заговори, че ще променя тромавата администрация, която тормози гражданите и бизнеса, Борисов обяви: "ПОС-терминал може да се сложи и на водно колело". Абсолютен бисер!
Но причините, поради които Борисов не довърши предишните си два мандата, са налице и сега. ГЕРБ очевидно няма никакво намерение да прави радикални реформи в която и да е област, с които постепенно членството ни в ЕС да стане реално и да не бъде само формално. Или пък животът на хората в България да се подобри. При такова поведение на управляващите винаги идва момент, в който общественото напрежение избива в една или друга посока именно заради този отказ от промени. И тогава, верен на политическия си инстинкт за оцеляване, Бойко Борисов подава оставка.
