Все мислехме, че на кукловодите вече им е трудно да ни изненадат. Но те пак успяха. Така, както нямаше да строим Втора атомна в Белене, пък май я започваме, така ще връщаме отново на царя имотите, които доказано не са негови. Подобен цирк е прекалено нелеп, за да бъдат разкрити авторите му. Но е автентичен и разчита на публика, която може да преглътне всичко.
Започна се с някакво писмо на Симеон Сакскобургготски до председателя на Народното събрание, до премиера и до омбудсмана, в което предложил "да се потърси отговор за уреждане на проблемите с т. нар. царска реституция, като се държи сметка за фактите такива, каквито те са в годините насам". Това съобщиха съвместно министрите на правосъдието и на регионалното развитие и благоустройството Цецка Цачева и Николай Нанков и шефът на кабинета на земеделския министър Атанас Кацарчев.
Писмото очевидно не би развълнувало никого, ако премиерът Бойко Борисов не беше реагирал светкавично с разпореждане за създаването на работна група, в която представители на държавата да обсъдят проблема с адвокатите на царя. Какъв е проблемът никой не каза. Но се досещаме като чухме кой ще я оглавява като координатор (с оглед на кариерното му развитие). Решили, представете си, че по-подходящ човек за тая работа от бившия царски министър на правосъдието Миглена Тачева няма.
После останахме втрещени от танца със сабите в Саудитска Арабия, където Симеон беше представен като почетен гост по монархическа линия. Някои побързаха да кажат, че било срамно да подтичва след бившия си бодигард, но кадрите сочат по-скоро обратното. На срещата със саудитския крал Салман Ал-Сауд Симеон се държеше далеч по-свойски от Борисов, който изглеждаше като негов пръв министър. Междувременно скандалът с имотите набъбваше, защото никой нямаше очите да коментира информацията, че държавата спира делата за тях в съда.
Всичко това е, разбира се, по сценарий. Трябваше да се очаква, защото реставрацията набира скорост. За какво друго курдисаха Симеон в борда на политическия съвет за подкрепа на българското европредседателство, ако не за да подготвят новата сделка? И как ли пък се сетиха да искат мнението му за израстването на Борисов като държавник точно по същото време? И дали това се връзва с ревизията на прехода и с разследването на престъпната приватизация? Връзва се, и още как – логиката е проста. Щом всевъзможни назначени милионери и олигарси заграбиха цялата държава, защо пък точно царят да не си вземе царските имоти?! Онези, чиито имоти бяха откраднати в хода на приватизацията, са просто лузъри.
По някое време схемата започна да се спихва, а управниците – да усукват. Преди още да стане ясно за какво държавата ще се споразумява с Кобурга и от къде на къде ще му пише специален реституционен закон. Нанков увери, че няма отказ от защита на обществения интерес, но тя можела да бъде осъществена по съдебен или по извънсъдебен ред. И щели да се съобразят както със с настоящия, така и с бъдещия закон. Този човек така се оплете, че не разбра основното – настоящ закон за царска реституция няма, а бъдещ е ненужен, защото няма нищо царско за реституиране. Но какво всъщност и да каже Нанков, щом никой не го информирал какво се мъдри?
В понеделник дойде и денят, в който работната група приключи дейността си (дали изобщо нещо са вършили?!) и излезе със становище. И вече според неговия текст одизпълнителната власт не можела да се меси във висящите дела за царските имоти. Всички те, включително и двете спрени – за двореца "Врана" и за "Царска Бистрица", щели да бъдат продължени. Дотук – добре, ще рече човек, че им дошъл акълът. Може, но само наполовина, защото не мирясват за онова, което са си наумили. Според окончателното становище добре било все пак проблемите на царската реституция да се решат веднъж завинаги със закон.
Ето и аргументите. На първо място, решението на Конституционния съд от 1998 г., с което бе обявена за противоконституционна Наредбата-закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници, няма обратна сила, а се прилага занапред. Това е ясно, проблемът бил, че според Закона за Конституционния съд правните последици от обявяването на един закон за противоконституционен се уреждат от парламента. Да видим обаче кои са правните последици от конституционното решение. Те са, че одържавяването на имотите отпада, но от това те не стават частна собственост на бившия монарх.
При тези правни последици парламентът няма какво повече да урежда. Премахнато е действието на един специален закон, който е поначало грешен като правно средство, защото и тогава имотите не са били на царската фамилия. Правното действие на наредбата-закон е по същество актуването им като държавна собственост. То не е одържавяване, защото не предвижда обезщетение за предишните собственици. Не е и национализация, защото не предвижда отнемане на имотите, а просто ги обявява за държавна собственост. Не е налице дори отнемане на владението и ползването, тъй като при приемането на наредбата-закон царската фамилия е напуснала вече страната.
Нормално е обаче при такъв залог всеки да се хваща за думата. И царските юристи наблягат точно на това – защо е трябвало да бъде одържавявано нещо, което е било държавно? Същото подчерта тази седмица и Симеон в първия си коментар пред медиите по скандала. Определяйки темата като "стара дъвка", той настоя да му отговорят на въпроса "дали, ако тези имоти са били държавни през, когато са конфискувани от държавата, е било необходимо тя да ги одържавява".
Ако новата власт не е търсела явно идеологически ефект, би следвало просто да актува тези имоти като държавни без намесата на Народното събрание. Тъкмо по тази причина още преди години един от адвокатите на държавата – проф. Владимир Петров, отсече с пълно право че не е необходимо тя да предявява никакви искове. Напълно достатъчно е областните управители и кметовете да защитят обществения интерес, като актуват деактуваните от предшествениците им при кабинета "Сакскобургготски" имоти като държавна и общинска собственост. Пък Кобургите да съдят държавата и общините и да доказват собствеността си.
Та нали самите царски юристи твърдяха в един глас, че реституционен закон не им е нужен и че дори би бил противоконституционен, тъй като щял да бъде закон за една личност. Ето и цитат от официалното становище на
бившия омбудсман Гиньо Ганев: "Специален закон за царската реституция не може да има, именно защото на основанието за „специалността" на личността законът от 1947 г. е обявен за противоконституционен. Не може да има закон за един човек, независимо какво е естеството на закона. След като не може да има отделен закон за отнемане имуществото на даден човек и обратното е валидно – не може да има закон за възстановяване на имуществото на отделен човек."
Ето и мнението на Гиньо Ганев за характера на наредбата-закон: "Обявена е противоконституционност не на закон, а на „наредба-закон”, която по своите правни белези представлява индивидуален административен акт. Тази наредба-закон е едностранно властническо изявление за конфискация на собственост от конкретно посочени физически лица, а не предписва общи и абстрактни правила за поведение, насочени към неопределен кръг адресати." Следва да добавим само, че и конфискация няма пак по същата причина – не може държавата да конфискуваш нещо, което е нейна собственост.
Работната група намерила обаче и второ основание за приемане на специален реституционен закон. Става въпрос, разбира се, за решението, с което Народното събрание наложи през 2009 г. мораториум върху разпореждането и експлоатацията на царските имоти. Тук пък проблемът бил, че при налагането на мораториума е посочено и срокът на действието му – до приемането на специален реституционен закон.
Подобна уговорка няма обаче практически правна сила, тъй като не обвързва държавата с приемането на такъв закон. Парламентът е свободен да отмени действието на мораториума по всяко време и на други основания с оглед обществения интерес, без да приема никакъв закон като условие за края на действието му. Мораториумът не е нищо повече от обезпечителна мярка срещу опасността царската фамилия да отчужди или натовари с вещни тежести имотите, както и да изсече горите в Рила.
Помним Савойската афера и исканите 100 млн. за Врана, както и обявения за продажба за 2.5 млн. евро дворец "Баня". Царят не иска да инвестира, царят иска да продава всичко, което му падне за продаване. При това едва ли някои се съмнява, че ще дели щедро с онези, които му предоставят тази възможност. Вероятно това е главното условие на всички сделки с него досега – като се започне с довеждането му във властта от далечна Испания.
Затова не можем да сме сигурни доколко искрен е бил Сакскобурготски при онзи отговор в Мадрид на въпроса има ли имуществени претенции към България. Той гласи: "Как?! Не! Към собствената си страна?! Не! От мене това няма да се види! Не! Независимо от обстоятелства, обстановки, становища или положения. Категорично не!"
Междувременно държавата се отърси от телешкото захласване по поредния месия, но недотам че да защити правата си по най-лесния и бърз начин. Напротив, направи го по-най сложния и бавния, но след манипулираната от задкулисието монархическа лудост все пак го направи. И българският съд, в който уж никой не вярва, беше безпогрешен. Защити не просто обществения интерес, но реши делата съгласно доказателствата, правния и житейски разум.
Фамозното интендантство, чрез което са разплащани имотните придобивки за династията, си е просто второстепенен разпоредител с бюджетни средства, предоставени от данъкоплатеца и отпускани с решения на Народното събрание. Въпросните средства за издръжка на царската институция са отпускани по перото на т. нар. цивилна листа, която е просто бюджетно перо, макар и специално с оглед статута на монарха съгласно Търновската конституция. И дарения да е имало, те са за интендантството като държавен орган, не за личната сметка на монарха. И понеже съдът вече установи трайна практика в тази насока, изходът от недовършените дела може еднозначно да се предполага като негативен за Кобургите поради нормалната предвидимост на съдебните актове.
Затова работната група размаха и трети аргумент в полза на специален реституционен закон – заведените от Симеон дела в Европейския съд по правата на човека. А може само да се очаква, че те ще приключат по най-безславен за царската фамилия начин. Ако му присъдят няколко милиона, ще е чудо, след като държавата му пое разноските по поддръжката на имотите, а направените от него подобрения са незначителни и повече от съмнителни. В крайна сметка държавата няма да плати вероятно нищо и дори ще има да взима, след като си прихване присъдените в нейна полза по делата у нас разноски. Стига, разбира се, да е останала държава, която да спре поредната далавера на собствените си управници.
