Обиди:
Най-големият проблем на България е лошият човешки материал в страната – това заяви столичният кмет и лидер на ГЕРБ Бойко Борисов на среща с български емигранти в Чикаго в началото на 2009 година.
Протест у нас нямаше.
"Осемдесет процента от населението са дебилни и не могат вече да се подписват", каза депутатът от БСП за България професор Иво Христов в края на миналата година.
Малочислен протест.
"Кресливи жени", майки на "уж болни деца"… , изрепчи се на протестиращите майки на деца с увреждания вицепремиерът Валери Симеонов.
Обещанията 25 хиляди недоволни да отидат на площада пред Министерския съвет бяха изпълнени от стотина.
Хайде да се отдадем на сарказъм – тук е моментът.
За да определим доколко сме напреднали в духовното си развитие, трябва да следим колко често се обиждаме и за колко време можем да трансформираме обидата във вътрешен мир и спокойствие. Ако след като се обидим, можем да преглътнем това състояние за 1-2 минути, това е голямо постижение.
Обидата е реакция на егото. Когато чужда преценка за нас е различна от представата ни за нас.
Обидата също е и отрицателна енергия. Когато реагираме негативно – я приемаме, а ако реагираме спокойно – имаме възможността да я отхвърлим, т.е. да я трансформираме.
Забелязал съм също, че ако се "съглася" с отсрещната страна дори когато ме обиждат без основание, печели вътрешният ми мир.
Въздържането от бърза реакция към обида може да се възприеме като страх и нерешителност, но обидата е външно проявление на страха. Следователно обиждащия го е страх, поради което и обижда. Ако аз отвърна със същото – и мене ме е страх.
Извод: обидата е отрицателна енергия, изстреляна срещу нас, и най-добре е да не протестираме срещу нея, защото това значи, че я допускаме да ни превземе, а да я подминем с пренебрежение. Много хора явно разбират това и си седят кротко на биричка пред вечерните новини, за да видят колко са излезли на площада да протестират.
Дотук със сарказма.
Започва реализмът.
Защо на лични квалификации и епитети все пак реагираме, макар и като умряло магаре, но на публични – не? А какви по-големи обществени обиди, обиди на всички нас, данъкоплатците, които сме избрали и назначили една кохорта да ни управлява от наше име, са създаването, бурното развитие и фалитът на КТБ, или необяснимият купувач на ЧЕЗ, или пък обяснимият купувач на ТЕЦ Варна? И трудно обяснимите политици като Волен – който от националист осъмна като консерватор, или Валери – който от защитник на народа от "олигархията" се гушна с нея?
Каква по-голяма обида и от правителството като цяло, в чиято програма е записано запазване на данъчно-осигурителното бреме, а в бюджета за догодина ни гласят натоварване със социални и здравни осигуровки и данъци върху коли и имоти? Каква по-голяма обида от синдикатите, които работят като придатъци на корпорациите и на държавната машинария с цел финансова изгода, вместо да защитават трудовите и социалните ни права? Или от назначените издатели, които унищожиха свободните медии в България?
Уморихме ли се от този безкраен преход? Или двупартийността ни обрече на пасивност: каквото и да правим – или ще дойде Корнелия, или ще се върне Бойко!
Така гражданско общество не се прави. Ако го има – в него обидени хора излизат по площадите заради… бъдещето си.
Това, нашето, е дебилна обидчивост.
