"Тръгнахме преди 30 години към бъдещето с прекалено много илюзии."
"Нацията намалява и застарява, а промените винаги се правят от младите недоволни."
"Подобието между основните политически сили е голямата опасност за демокрацията."
Г-жо Баева, през 2019-а се навършват 30 години от началото на т. нар. демократичен преход на България. Откъде тръгнахме и къде стигнахме?
– Ако някой вече е забравил или е прекалено млад, за да си спомня, трябва да кажа, че в края на 1989-а България беше социалистическа страна, част от Източния блок, което означаваше членство в Съвета за икономическа взаимопомощ и във Варшавския договор, а днес, три десетилетия по-късно, сме капиталистическа държава, част от Запада, сиреч членуваща в Европейския съюз и във военния Североатлантически пакт. Така че трансформацията е пълна – от част от геополитическия Изток станахме част от геополитическия Запад. Държавата ни си е на същото място в центъра на Балканския полуостров, но политиците ни и ние изминахме дълъг обществено-икономически път, преживяхме дълбоки промени, към някои от които се стремяхме, но други изобщо не очаквахме. И сега можем да сме доволни от потвърдената ни европейска принадлежност, но и недоволни от много неща: от огромното социално разслоение, което е хубаво само ако си отгоре, от срива в масовото образование, от нарастващия брой неграмотни – както в буквално, така и във функционално отношение, от дехуманизацията в ценностната система.
Защо мечтаехме за едно, а в крайна сметка се получи друго?
– Като историк трябва да призная, че това е по-скоро правило, отколкото изключение. Защото винаги след дълбока промяна или революция се получава така, че онези, които извършват промяната, мечтаят за едно, а после става нещо доста по-различно. За да илюстрирам думите си, е достатъчно да припомня за идеалите на българските националреволюционери от Възраждането в съпоставка с реалностите в новата българска държава. Още в края на ХIХ в. срещу несправедливата данъчна система на българската държава избухват селски бунтове, потушени с много човешки жертви. Те са материално свидетелство за разочарованието от свободната българската държава, да не говорим за злостната лична съдба на много от участниците в освободителните борби. Голяма е разликата и между идеалите на участниците в антинацистката съпротива в България през Втората световна война и реалностите в социалистическа България след 9 септември 1944-а. Така стана и с надеждите на повечето българи, събудени на 10 ноември 1989 г. със свалянето на Тодор Живков, надежди за истинска демокрация – сиреч за правото на хората да определят своето бъдеще и управлението на страната, и за пазарна икономика – при която ще запазят постигнатото при социализма, а към него ще добавят благоденствието на Запада. Е, днес вече можем да кажем, че това са били по-скоро илюзии, защото, макар и болезнено, но разбрахме, че няма как да се съчетаят социалните черти на социализма с индивидуализма при капитализма. Можем да имаме само едното или другото. Затова днес имаме капитализъм, за съжаление както недоразвит, така и изживяващ всички кризи на развитие. С други думи, проблемът не е толкова в нашите грешки, колкото в това, че тръгнахме преди 30 години към бъдещето с прекалено много илюзии. Което, разбира се, съвсем не оправдава многобройните грешки, в някои случаи направо престъпления, на българските политици.
Кого да обвиняваме – политиците или тези, които ги избират, т.е. българските граждани?
– Няма да бъдем докрай честни и най-вече няма да разберем какво наистина се обърка, ако не погледнем и собствените си действия. Защото, ако сложим ръка на сърцето, трябва да си признаем, че именно ние, българските граждани, избирахме и избираме политици, подмамени от обещанията им как всичко ще тръгне по мед и масло, а после се оказва, че медът и маслото ги има, но само за тях и приближените им, а не за обществото. Не са без вина и онези, които казват, че "всички са маскари" и затова няма да гласуват. Защото с отказа си да участват в политиката те всъщност подкрепят статуквото. Длъжна съм да кажа и още нещо: лъжем се, ако мислим, че всички са недоволни от положението в България. В страната има доста хора, които са доволни от промените, защото спечелиха от тях, и които искат да запазят и разширят спечеленото – те подкрепят резултатите от прехода.
Рухнаха ли митовете за нашето трудолюбие, за толерантността и гостоприемството ни?
– Не, не мисля. Просто за да се приспособят към новата капиталистическа реалност, българите трябваше да се борят с нокти и зъби с конкуренцията и със съперниците. Затова на преден план излязоха егоизмът, индивидуализмът, култът към успеха. А трудолюбието, толерантността и гостоприемството започнаха да изглеждат непотребни. Но те съвсем не са изгубени, просто вече не се ценят и уважават толкова. Затова и се обръща по-малко внимание на хората, които обичат да работят заради самата работа, а не само заради печалбата, които обръщат внимание и на чуждите, вместо да мислят само за своите, които отварят домовете и сърцата си за другите, вместо да се затварят в себе си. В новите реалности и медиите търсят сензации, за да се продават, затова новините за спонтанна човещина не са на първите страници. Срещаме ги главно по празниците, изпълнени с християнско смирение, макар и често фалшиво.
Не избуяха ли твърде много тарикатлъкът, нахалството и повсеместната простотия?
– Да, така е, но както вече казах, това е резултат от смяната на ценностната система, последвала смяната на обществено-политическата система. Днес най-важен е успехът, който се изразява в победа над конкуренцията, независимо как е постигната. Парите се превърнаха във всеобщ измерител на успеха в живота, а придобиването им почти винаги е свързано с изброените от вас черти, може би без повсеместната простотия. Но и простотията е стимулирана от настъпилите промени в ценностната система. Защото стремежът към печелене на пари доведе дотам, че образователните игри и предавания бяха заменени с такива, от които се изкарват пари – по-малко за участниците, повече за инициаторите. Според мен повсеместната комерсиализация доведе до повсеместна "чалгизация" на живота. И под това понятие разбирам не само известния музикален жанр с най-много почитатели.
Отчаян народ ли сме? Къде отидоха съпротивителните ни сили? Може ли една застаряваща нация да се разбунтува?
– Има и отчаяни хора, но повечето не сме отчаяни, а гневни. Само че този гняв има къде да се излее – най-вече по посока на границите – немалко българи гневно заминават за чужбина, за да търсят работа, признание, по-добър живот и перспективи, защото не виждат шанс да ги постигнат тук. Затова намаляват протестните, а и съпротивителните сили в обществото. Но все още не сме стигнали до точката, от която няма връщане назад. Да, нацията намалява и застарява, а промените винаги се правят от младите недоволни. Само че не бива да забравяме и още нещо от историята: че революциите винаги са дело на малцинството, но на активното малцинство, което е готово да воюва с несправедливостите и да наложи своята воля. По-възрастните вече са се борили и са се примирили, че не могат да се изправят срещу властта, затова не можем да очакваме промяната да дойде от тях – те могат само да говорят и съветват. Младите са онези, които може би и поради липсата на житейски опит са готови да действат, защото вярват, че могат да постигнат всичко, ако пожелаят. Това е революционният потенциал, затова революциите често са толкова изненадващи. Тъй като имам контакти с млади българи, продължавам да вярвам, че шансът за промяна не е загубен. Виждам го сред новите младежки нагласи – новите млади са все по-малко склонни да приемат пропагандната теза, че "невидимата ръка" на пазара ще оправи всичко, че конкуренцията и индивидуализмът са спасението. Те са по-склонни не само да говорят за солидарност, но и да я проявяват, да говорят за необходимостта от социална справедливост.
Тази година ни предстоят избори за Европейски парламент и за местна власт, а може и предсрочни парламентарни да има. Кой вот е най-важен? Възможно ли е посоката на развитие на страната да се промени, или вече няма надежда?
– Независимо че европейските избори не са популярни в България, убедена съм, че те са най-важните и за нашето бъдеще. Защото от тях зависи накъде ще тръгне съюзът, част от който сме. Вярно е, че от резултатите на основните български партии в евроизборите ще зависи дали ще има и предсрочни парламентарни. Но това ми изглежда не толкова важно, колкото съдбата на ЕС. Ще припомня една стара истина от началото на ХХ в., макар и формулирана от непопулярния днес създател на българската социалдемокрация Димитър Благоев: за голямата зависимост на българските събития от ставащото по света. Той говори за възможността у нас да избухне революция, което е другото име на радикалната промяна. И казва, че тази възможност зависи в три четвърти от процесите извън границите ни и едва една четвърт е ролята на нашата воля и действия. Не мисля, че нещо кардинално се е променило в това съотношение на външните и вътрешните фактори.
И да, възможно е политиката в България рязко да се промени, както вече стана през 2001-ва и 2009 г., въпросът е дали ще бъде към по-добро. Дали нещата могат да се подобрят зависи в края на краищата от всички нас, тъй като не може вечно да продължаваме да чакаме да дойде някой отвън и да оправи нещата в собствения ни дом.
Какво липсва на българската политика – нови лица, нови идеи, разум, воля?
– Липсва истинска алтернатива. През последните три и повече десетилетия българите очакваха добрата промяна да дойде от смяната на лицата. Стана ясно, че това не е достатъчно, че е нужна и обществено-политическа алтернатива. И се надявам, че тя няма да бъде алтернатива на демокрацията изобщо (защото има и такава възможност), а на фасадния характер на нашата демокрация, зад която се крият олигархични интереси.
Лява ли е левицата и дясна ли е десницата? Доколко са патриоти тези, които се наричат така?
– Май повечето неща в българската политика се оказаха неавтентични. В началото БКП беше консервативна сила, а СДС – революционна, но всички изповядваха необходимостта от приемане на западния модел на демокрация и икономически ред. Ако приемем, че сме осъществили тази промяна, присъединявайки се към Европейския съюз, тази ориентация вече не е достатъчна. Партиите трябва да потърсят истинския си облик, и то не само в програмите и лозунгите си, а в действията си. А действията на всички партии, които се изредиха в управлението – не мога да се сетя някоя да не е участвала (нали не броим "Воля"), показват смущаващо подобие в посоката. Отличават се само по действащите лица. Затова е толкова трудно да се каже кои са леви, кои – десни, кои – патриоти и кои – не. Подобието между основните политически сили е голямата опасност за демокрацията. Тя продължава да бъде все пак най-добрата система за управление, стига да осигурява алтернативи, в които хората да виждат своите интереси. Засега това не се вижда – и то не само у нас.
Проф. д-р Искра Баева е родена на 12 януари 1951 г. в София. Завършила е история в СУ "Св. Климент Охридски". Преподава съвременна история в Историческия факултет на СУ "Св. Кл. Охридски". Занимава се с изследвания на историята на Източна Европа през ХХ и ХХІ в., специализирала е във Варшавския университет, в Центъра "Удроу Уилсън" във Вашингтон, участвала е в международни и национални проекти, свързани със Студената война, Историята на следвоенна Европа, преходните процеси в Източна Европа в края на ХХ и началото на ХХІ век.
