Иван Симеонов
Има един стар богословско-философски виц. След като написва “Така рече Заратустра”, Фридрих Ницше изпраща следната телеграма до целия свят: “Бог умря ! Ницше”. След кончината на Ницше целият свят получава телеграма: “Ницше умря. Бог !”.
Днес с много по-голяма увереност отколкото Ницше можем да заявим:
Съборността, която е основополагащия и определящ принцип за църковно управление в Православието, е в кома !
През 2019 г. Новият Рим – Константинопол (респ. Вселенската патриаршия) и Третият Рим – Москва (респ. Московската патриаршия), посрещнаха Великден в грозен, доскоро немислим, взаимен разкол. Разбира се поводът е каноничния статут на православната църква в днешна Украйна.
Самият св. Първовърховен ап. Петър ни е завещал да възприемаме Христовата църква като едно цяло, като един народ: “Но вие сте род избран, царствено свещенство, народ свет,….” (1 Пет. 2:9). “Народ божий”, както е възприето да се казва в богословската наука. Но за съжаление видимата земна Църква не е трансцедентна, (каквато е небесната, невидимата Църква) и по необходимост съществува във времето и пространството. Тя е исторична и макар много бавно претярпява промени. Чрез вселенски и поместни събори, и наставленията на Св. Отци, през вековете е създаден цял свод от църковни правни норми, наречени канони (правила). Едно от тези многобройни правила в частност гласи: “…редът на църковните работи да следва държавното и гражданското разпределение”. От само себе си е ясно, че най-съществените геополитически “разломи” неминуемо водят до разделение и разколи в световното Православие, което исторически е било и продължава да е много последователно в спазването на посоченото правило. Затова всеобщото схващане е, че в Православието властва “Цезеропапизмът”, а в Католицизма “Папоцезаризмът”.
Нека да проследим събитията в хронологичен ред:
– Още от 1961 г. по инициатива на Вселенската патриаршия започват срещи и съвещания за провеждането на Всеправославен събор, какъвто не е имало от Седмия вселенски събор през VIII век. А в същото време на православните редови миряни се налага безкритично и безропотно да изповядват Деветия член на Символа на вярата: “Вярвам в едната, света, съборна и апостолска Църква” !
– През 2014 – 2015 г. предсъборни съвещания и комисии подготвяха проекто-текстове на 10 теми, по които бъдещият събор трябваше да вземе окончателни решения. В процеса на работата 4-ри теми от дневния ред по най-наболелите проблеми отпаднаха. Те са: 1) Общ календар; 2) Автокефалията и начинът на провъзгласяването ѝ; 3) Диптихите, и 4) Православието и икуменическото движение.
– Междувременно Руската, Българската и Грузинската патриаршии упорито поставяха абсурдното условие, всички предсъборни и на самия събор решения да се вземат с консенсус (пълно единодушие), а не с висшегласие (обикновено мнозинство) !
– Най-сетне на 18-26 юни 2016 г. на остров Крит се проведе “Свят и Велик събор на Православната Църква”. От 14-те поместни православни автокефални църкви 4-ри не присъстваха и на практика бойкотираха Събора: Руската, Българската, Антиохийската и Грузинската. Съборът прие 6 документа: за постите, за отношенията с останалия християнски свят, за автономията, за православната диаспора, за брака и за Православната църква в съвременния свят.
– Всяка от гореказаните 4-ри църкви излезнаха с официални становища, че съборът в Крит не може да се разглежда като Всеправославен, нито като Велик, нито като Свят и приетите от него документи били всъщност само “етап по пътя” към друг следващ Всеправославен събор.
Тук за малко ще спрем изброяването на фактите, защото станахме свидетели на началото на вътрешно-православна канонична схизма (разкол). Работата е там, че в Окръжното послание от събора в Крит (на практика това е послание преди всичко до клира) са изброени цели пет събора за период от 879 г. до 1872 г., на които им се признава вселенски авторитет! Най-после броят на Вселенските събори се “освободи” от сакралната цифра 7 !
По-нататък нещата се развиха по следния начин:
– Частичният бойкот на Критския събор и най-вече общото нежелание да се приеме официално решение за начина за предоставяне на автокефалия, дадоха моралното право на Негово Всесветейшество вселенския патриарх Вартоломей да действа самостоятелно, без да се допитва до останалите “Църкви-сестри”. Той високо заяви: “Не може цели народи да пребивават в схизма (разкол) !”
– Православните в Украйна бяха разделени на три фракции: 1) Каноничната Украинска православна църква към Московската патриаршия с предстоятел митрополит Киевски и на цяла Украйна Онуфрий; 2) Неканонична Киевска патриаршия с предстоятел бившия Киевски митрополит Филарет (Денисенко), и 3) Неканонична Украинска автокефална православна църква с предстоятел архиепископ Макарий (Малетич).
– На 9-11 октомври 2018 г. Вселенската патриаршия взе решение да възстанови каноничния епископски статут на неканоничните предстоятели – Филарет (Денисенко) и Макарий (Малетич). Също така категорично потвърди решението си да пристъпи към даване на автокефалия на църквата в Украйна. За целта Вселенската патриаршия отмени действието на свое синодно писма от 1686 г. (!), даващо право на патриарха на Москва да ръкополага митрополита на Киев.
– Като бърза ответна мярка на 15 октомври 2018 г. Руската патриаршия прие едно наистина одиозно решение – да се преустанови евхаристийното общение с Вселенската патриаршия. Клириците на РПЦ вече да нямат съслужение с тези на Всел. Патриаршия, а вярващите да не се причастяват в храмовете на последната.
– На 15 декември 2018 г. в храма “Св. Софѝя Киевска” в украинската столица под председателството на Вселенската патриаршия се проведе Обединителен събор. Там беше избран за предстоятел на новата Украинска църква митрополит Епифаний (Думенко), който ще носи титлата “Негово Блаженство митрополит Киевски и на цяла Украйна”. Официалното име на новата църква става “Православна църква в Украйна” (ПЦУ).
– “Венец” на разкола беше съставянето на официален документ, наречен Томос и даващ автокефалия на ПЦУ. На 5 януари 2019 г. Томосът бе подписан от патриарх Вартоломей, а на 6 януари тържествено връчен на митрополит Епифаний.
Според мен главните причини за разкола са:
1) След падането на Берлинската стена в Православието се появиха трайни тенденции на фанатизъм под формата на фундаментализъм, чийто кредо е „Православие или смърт !“ и също така „Всяко нововъведение (подразбира се реформа) е смърт за Православието !“.
2) Пряк резултат от фундаментализма e безоснователното припознаване на католицизма и папската институция като най-страшна ерес, заплашваща всеки момент да погълне Православието. От друга страна обаче, патр. Вартоломей е силно прокатолически настроен.
3) Почти сляпо се робува на православната догма, че при упражняването на принципа на съборността невидимо действа Светия Дух и следователно в своята съборност Църквата не може да сгреши ! На католическата догма за личната непогрешимост на папата, когато той се изказва като глава на църквата и наместник на ап. Петър на земята, ние православните на практика противопоставяме догмата за колективната (съборната) непогрешимост. Но времето, този най-безпощаден, а също и най-безпристрастен съдник, ни доказа, че чрез колективния принцип успешно се управляват отделните поместни църкви, но вече не е възможно да се управлява Православната Вселенска Църква в нейната цялост. Без съмнение е нужно създаването на един нов принцип, който мъдро да съчетава единоначалието и колективността!
