Александър МАРИНОВ
Може да се спори дали парламентарните разпри относно държавните субсидии за партиите през последната половин година (вкл. неразбориите около приемането на бюджета) бяха продукт на умела режисура или типична илюстрация на некадърността на политиците ни. Това, което е видно с просто око е, че независимо от воплите на възмущение и прехвърлянето на отговорността, всички заинтересувани, т.е. харчещи нашите пари, останаха видимо доволни. Нещо повече, изглежда са убедени, че темата е изчерпана и вниманието на мнозинството от българите бързо ще бъде отклонено в друга посока. Но това е наивна илюзия, която неминуемо ще бъде разсеяна. Обществената чувствителност по въпроса за субсидиите не е породена просто от факта, че властимащите си присвояват публични средства, които биха могли да бъдат похарчени много по-разумно. Сърцевината на въпроса е в общественото доверие към демократичната уредба, в частност, в състоянието и смисъла на съществуване на партиите – такива, каквито са те днес у нас. Едва ли може да има съмнение каква е масовата нагласа към политическите партии и техния „принос” за доброто управление на обществените дела – рейтингът на парламента, който е основното поле на изява на многопартийната представителна демокрация, клони към нула. Същото се отнася за доверието към повечето държавни институции, които на практика са завладени и употребявани за нуждите на партиите и техните върхушки и в полза на икономическите обръчи около тях.
На времето имаше един девиз: „Който не работи, не трябва да яде”. Днес той очевидно е неактуален – броят на работещите бедни расте, а мнозина от тънещите в демонстративен разкош представители на различни „елити” са безделници (освен ако не категоризираме далаверите като висококвалифициран труд). Но все още повечето хора смятат, че възнаграждението трябва да се заработи, особено ако се заплаща от обществото. Ако проблемът се подложи на сериозно изследване – което странно защо не се случва – ще лъсне страшна истина. А именно – партиите и техните представители във властта не заработват огромните преки и косвени облаги, които обществото им дава, всъщност, които те сами си дават. Те не създават продукта, който се очаква от тях и най-често с алчността и некомпетентността си пречат на другите да създават обществени блага.
Призивите да браним партийния плурализъм остават глас в пустиня, защото тази нашенска многопартийност е безплодна и самоцелна. Оттук до библейската максима „Дърво, което не дава плодове, трябва да бъде отсечено” има само една крачка. И нека тук да не подскачат възмутените защитници на демокрацията – демократичната уредба като всяка друга трябва да се доказва със своите резултати. Тя има предимство само ако прави живота на хората (на всички или поне на повечето, а не на самоизбрани единици) по-добър.
Тези уточнения са необходими, защото възможните решения на въпроса за държавните субсидии за партиите неизбежно следва да убедят обществото за какво (за какви дейности и резултати) тези партии ще получават публично финансиране. Сега на практика излиза, че те получават десетки милиони просто за това, че ги има. Обществото, или поне мнозинството от гражданите, никога няма да се примирят с подобен „диш хакъ” (данък, който османските поробители налагали на раята за това, че хабят зъбите си, консумирайки безплатно поднасяната им храна).
Още повече, трябва да имаме предвид факта, че партиите (чрез приеманите в парламента закони) сами определят дали, колко и за какво получават субсидии. Което е само един от фрапиращите примери за безотчетността и липсата на отговорност в българската политика и управлението на държавата ни. Между другото, и досега депутатите получават допълнително възнаграждение в размер на две трети от основната им заплата, което харчат изцяло по свое усмотрение и без каквито и да било отчетност и контрол. Такова нещо няма в нито един нормален парламент по света.
Следователно, преди да се спори колко (в какъв размер) да бъде държавната субсидия за партиите, е необходимо да се изясни и уреди законово въпросът кои дейности и съответни резултати заслужават да бъдат публично финансирани, а също така с какви показатели ще бъдат измервани и оценявани тези резултати. Така както данъчно задължените лица имат (или нямат) нормативно признати разходи, партиите са длъжни да обосноват и докажат за какви дейности се налага да получават пари от обществото; за останалите, които смятат, че са им нужни, те трябва да се стараят сами да привлекат нужните им средства – чрез дарения, членски внос, приемлива търговска дейност (например, чрез управление на интелектуална собственост) и т.н.
След като се изясни този фундаментален въпрос, ще стане ясно, че съвсем не е наложително партиите (и по-точно партийните централи) да получават цялата държавна субсидия „кеш”. Една част от подпомагането може да се осъществява чрез предоставяне на условия (например, офиси, транспорт, достъп до обществени медии), друга – чрез финансиране на самостоятелни субекти, извършващи определени образователни, изследователски и издателски дейности (каквато е практиката с партийните фондации в Германия и редица друга страни). Темата за членския внос и даренията (при определени ограничения) е важна и по друга причина. Сегашната уредба развращава партиите – те разчитат само на гарантирани държавни пари и все по-слабо се стараят да убедят и мотивират своите привърженици, вкл. като им предоставят действени възможности за контрол и корекции на партийната политика.
На трето място идва решаването на важния и много болезнен за общественото мнение въпрос за отчетността при изразходване на получените от партиите държавни субсидии. Сега установените правила (ако можем да говорим за такива) са откровена подигравка с обществото. Всеки, който е запознат с формата и съдържанието на партийните отчети, е установил шокиращи факти, например, че средно две трети от направените разходи се отчитат в графа „Други”, а не в графите за най-типичните, обичайни партийни дейности и съответни разходи. И тук обаче стигаме до фундаментални проблеми на функционирането на нашата демокрация и публичните институции. Ясно е, че тези органи, които са призвани да контролират разходите на партиите, не искат да го правят и няма да го правят, защото са назначени от същите тези партии и техните представители в парламента. Типичен пример е фактът, че години наред нито Сметната палата, нито Министерството на финансите, нито който и да било друг контролен орган не „забеляза”, че партиите са получавали субсидии, по-високи от законово определените. Институциите се размърдаха едва когато други фактори разкриха измамата и се вдигна медиен шум.
Посочените, както и редица други въпроси, не са технически или счетоводни, както се опитват да ги представят някои партийно ангажирани експерти. Още по-недопустимо е към техните решения да се подхожда като към свещени и ненакърними религиозни догми. Демокрацията не е Бог, нейното (право на) съществуване трябва да се доказва. Нужна е пълноценна публична дискусия с убедителни аргументи, в хода на която да се постигне достатъчно широко обществено съгласие. Българските партии трябва да разберат, че времето им да действат изтича – сами почти са прерязали клона на общественото доверие, на който така удобно живуркат. Самонадеяната игра с гражданското търпение неизбежно ще има опасни последици. Освен всичко останало, не бива да се забравя, че принципната необходимост от политически партии съвсем не гарантира „безсмъртието” на действащите сега.
