На 17 декември 2019 г. Европейската комисия представи своята Годишна стратегия за устойчив растеж за 2020 г. Тази стратегия е част от Европейския семестър, който представлява процедура, целяща да даде насоки за икономическото развитие и особено за бюджетните прогнози на държавите членки. По-важният аспект на тази стратегия е, че върху нейните постулати е изградена Зелената сделка на ЕС, обявена от Урсула фон дер Лайен на 11 декември 2019 година.
В Годишната стратегия за устойчив растеж е заявено, че „Европейският зелен пакт е новата ни стратегия за растеж. Тя поставя устойчивостта – във всеки смисъл на думата – и благосъстоянието на гражданите в центъра на нашето действие. Това изисква обединяването на четири измерения – околна среда, производителност, стабилност и справедливост“.
Посланието на ЕК може да бъде разчетено по следния начин.
Европейският съюз поставя в центъра на своята политика чистата и здравословна природа (израз на което е борбата с климатичните промени). Тези действия обаче може да доведат до икономически сътресения (поради ограничаване на индустриалното развитие), което ще засегне работните места и доходите на населението. Затова е необходим компенсаторен механизъм, който да противодейства на негативните процеси. И този механизъм ЕК предложи да бъде… повишената производителност.
Така, чрез действия за ограничаване на климатичните промени, компенсирани с по-висока производителност, ще се постигне стабилност не само по отношение на икономическото развитие, но и на политическите и социални процеси (задоволяване на желанието на обществата за чиста околна среда и отнемане на възможността на популистите да използват тези обществени настроения, за да дойдат на власт).
В крайна сметка ще възтържествува справедливостта, която ще съчетае едновременно подобряване на околната среда; предпазване от икономически сътресения и по-правилно разпределение на инвестициите към гражданите; запазване интересите на бъдещите поколения.
Голямото предизвикателство на цялата тази схема е предложението (по-скоро – предположението), че икономическите сътресения трябва да бъдат компенсирани с увеличаване на производителността. В стратегията няма дефиниция на това, което Комисията разбира под „производителност“. Но от логиката, според която този термин е използван, трябва да се има предвид производителността на труда.
В Стратегията терминът „производителност“ е употребен 20 пъти и се среща поне по веднъж на всяка страница. Той означава "продукция за единица". В случая Комисията има предвид "повече продукция на един работещ". Докато в теорията и практиката съществува производителност както по отношение на ресурсите, т.е. "повече продукт на единица вложен ресурс", така и по отношение на капитала или на използваната енергия.
Големият проблем е, че увеличаването на производителността на труда всъщност ще саботира Зелената сделка и ще я обрече на неуспех. Причината е, че увеличената производителност на труда – особено когато тя не е съчетана с по-голяма ресурсна производителност – ще доведе до повече продукция. А по-големият обем е първопричината за повишеното отделяне на въглеродни емисии.
Да, по-високият обем продукция може да доведе и до по-високи заплати, въпреки че връзката между производителността и доходите отдавна е поставена под въпрос. И намаляващият дял на разходите за труд в общите разходи на фирмите, поне в развитите държави, е доказателство за това.
От този кратък анализ ясно се вижда, че Зелената сделка е политически проект, който не е подплатен с експертиза по отношение на мерките за постигане на поставените цели. И е по-скоро план за централизирано развитие, който – макар и доброжелателен в своята същност – ще доведе до… деиндустриализация на Обединена Европа. А това, откъдето и да го погледне човек, без много сериозни икономически сътресения няма как да се случи.
Другият основен въпрос е дали чрез деиндустриализация, всъщност, може да се развиват нови технологии и иновации – след като все още няма изградени механизми и мощности за по-висока ресурсна производителност?
Ясно е, че развитието на подобни технологии първоначално най-вероятно ще е свързано с повишено отделяне на въглеродни емисии. И, ако цената на този тип иновации е твърде висока – поради очакваното въвеждане на нови и по-високи въглеродни данъци – дали в един момент няма да стане по-изгодно тези технологии да се внасят? И то от страни, на които не им пука за някакви си климатични промени и чиято мечта е да унищожат в зародиш идеята за по-конкурентен ЕС, базиран на зелени технологии?
Тук е може би мястото да се посочи, че напоследък България се докара дотам, че да внася ток – основно от Турция.
Причината за това е т. нар. въглероден данък, който българските електроцентрали на въглища плащат, докато Турция няма такъв проблем. По този начин се вреди не само на електропроизводството в България, но и на промишлеността като цяло. Мощностите или не се използват ефикасно, или изобщо не влизат в употреба, влошава се и търговското салдо на страната, което пък е причина за бъдещи макроикономически дисбаланси.
Едновременно с това обаче по-големият внос на ток от Турция не само подпомага нейната промишленост, но увеличава отделянето на по-големи въглеродни емисии. Тоест – деиндустриализацията на България по никакъв начин не води до подобряване на климата. Въглищата имат по-голям дял в енергийния микс на Турция и от глобална гледна точка въглеродния отпечатък на Земята може би се влошава.
И тук е важно да си зададем въпроса "Може ли климатичните промени да бъдат третирани не чрез деиндустриализация, а чрез по-ефикасно използване на енергията за производство на единица БВП?"
Такава възможност наистина съществува. Тя е предложена от Международната енергийна агенция (IEA), която е разработила Ефикасен световен сценарий за енергийно използване (Efficient World Scenario – EWS).
Според този сценарий, ако държавите използват своите енергийни източници по най-ефикасен начин, това ще позволи икономическият растеж да бъде съпътстван с намаляване на въглеродните емисии и ще доведе до подобряване на енергийната сигурност. За да се изпълни този сценарий, всяка държава трябва да подобри енергийната си ефикасност чрез прилагане на най-добрите стандарти за производство на енергия и въвеждане на енергоспестяващи политики – както в производството на мотори, машини, поточни линии и т.н., така и в разработването на икономични електроуреди за бизнеса и бита.
Авторите на Ефикасния световен сценарий са убедени, че крайният ефект ще е намаляване на парниковите газове с 12% спрямо днешното им ниво. Или намаляване с 40% според целите, заложени в Парижкото споразумение. И още – прилагането EWS би намалило ака замърсяването със серен двуокис, с азотни окиси и с 1/3 на праховите частици спрямо днешните нива.
Разбира се, тук остава въпросът дали всички страни в света ще се съобразят с прилагането на този сценарий и най-вероятният отговор ще е не. Но в този случай, ако ЕС иска да бъде лидер в борбата с климатичните промени, не е ли по-добре да предприеме стъпки за налагане на най-добрите стандарти по отношение на енергийната ефикасност, което да не е свързано със затваряне на електрически централи и намалено производство. Така ще бъдат насърчени отново инвестиции в по-зелени технологии без това да има стресиращ ефект върху индустриалното производство, което в крайна сметка ще бъде най-силно усетено от обикновените граждани. Прилагането на стратегията на ЕС по начина, по който е формулирана по-скоро ще има предимно негативен икономически ефект, поне в средносрочен план, който ще засегне масово държавите-членки, без това да има някакво значение за крайната цел, която ЕС си е поставил – а именно въглеродно неутрална икономика.
Странно защо, но в Брюксел никой не ще и дума да отрони за алтернативния вариант на борбата с климатичните промени, познат като енергоспестяващи промишлени мощности и електроуреди за бита и бизнеса!
