Александър МАРИНОВ
Прилагането на сила е неизбежен и понякога полезен инструмент на държавната власт. Когато обаче е несъобразена с обстоятелствата и се превърне в самоцелно средство за компенсиране на базисни слабости на управлението (в т.ч. на правоохранителните органи), репресията започва да дава обратен резултат – не потиска, а подхранва явленията, срещу които се предполага, че е насочена.
Тази констатация е предизвикана от конкретен повод – ефектната операция на тежковъоръжени полицейски сили под ръководството на прокуратурата в една редова администрация (басейновата дирекция на МОСВ в Пловдив). Оттам бе изведена под строга охрана жена, за която едва ли може да се предположи, че би оказала (въоръжена) съпротива. Сценарият бе съчинен с оглед масовопсихологическия ефект, но се превърна във фарс поради очевидната непропорционалност на приложените средства. Освен ситуативната неадекватност, този епизод показва хронична неспособност на властите да се учат от собствените си грешки и дори тенденция към упорство в порочните практики.
Нека припомним, че шоуто с маските, автоматите и щракащите белезници е любим жанр на прокуратурата и изпълняващите разпорежданията й органи.
Спектакълът „Като абсолютен престъпник, на колене!”, показал оковаването на бившия министър на отбраната Цонев (и то в здравно заведение), завърши с нулев правен резултат, а дебелата сметка за осъдителната присъда срещу държавата я платихме солидарно ние, данъкоплатците.
Зрелищната акция с държаната с часове с белезници насред оживено столично кръстовище кметица на район „Младост” Иванчева не добави уважение към властите, а съчувствие към пострадалата и нова порция съмнение в безпристрастието на правораздаването.
Днес никой не може смислено да обясни защо продължават да държат в ареста бившия екологичен министър Нено Димов и съпругата на Васил Божков. Нещо повече, създава се впечатление, че някой от глупост или дори нарочно превръща подобни лица в жертви на тенденциозна репресия, вместо да докаже евентуалните им престъпления или поне да аргументира смислено полето на тяхната реална отговорност.
Има и още по-абсурдни случаи. Кметове на близки и по-далечни общини, изведени демонстративно с белезници преди изборите, бяха тихомълком пуснати, оставени да спечелят отново властта (разбира се, с познатите средства), а днес продължават да правят това, заради което уж бяха санкционирани от „желязната ръка на закона”.
Очевидно неадекватни и противопоказни са опитите да се решават наистина сериозните проблеми, натрупани в държавната администрация, с помощта на самоцелна, показна репресия. Прави впечатление, че шумните операции преследват рекламен ефект, но не и идентифициране и премахване на причините за пропуските и злоупотребите. Едва ли е случайно, че се удрят предимно длъжностни лица от ниско и средно ниво, а разследванията срещу тях като че имат за цел да прекъснат разплитането на зависимостите по-нагоре (спомнете си отдавна заметената под килима корупционна схема в Агенцията за българите в чужбина). Дори в случая със задържането и обвиненията срещу Нено Димов логиката подсказва, че наред със собствените му дертове се опитват чрез него да омаловажат нарушения и зависимости на по-високо ниво.
Да не говорим, че отдавна обект на тези наказателни акции са единствено представители на коалиционните партньори на голямата управляваща партия. Цяла поредица шумни скандали с главни действащи лица ключови фигури на ГЕРБ или бяха игнорирани, или се протакат до безобразие.
Ако оставим настрана видимата избирателност и ниската резултатност на тази самоцелна репресия, тя води и до други, по-трайни негативни резултати. На първо място, прикрива се истинската причина за слабостите и нарушенията в администрацията – корупцията и търговията с влияние по високите етажи на властта. Трябва да се отчита, че през последните (най-малко) десет години българската държавна администрация бе „прочистена” от доказани професионалисти и тотално наводнена с „калинки” – партийни и лични протежета. Управленските административни позиции се заемат почти навсякъде от приближени до политическите ръководители лица, които нямат нито мотивация, нито способност да организират значими самостоятелни корупционни схеми. Те са просто изпълнители и пощенски кутии в схемите, съставяни „горе”, а срещу тази роля получават правото на някои дребни безнаказани пакости. Без да подценяваме материалния и моралния ефект от тази „малка” корупция, ясно е, че цялостното решаване на проблема трябва да започне отгоре. А именно там, въпреки гръмките декларации, правоохранителните органи не желаят да се заровят сериозно. Което на свой ред не допринася нито за установяване на върховенство на правото, нито за доверието към държавните институции като гарант на прилагането на този основополагащ принцип.
Има и още една, по-дълбока последица от хипертрофираното значение, отдавано на репресивните мерки. Вниманието се насочва към вторичен (в причинно-следствено и хронологично отношение) аспект – наказването на (предполагаеми) виновници. Принизява се значението на компетентния анализ, на промяната на нормативната уредба и политиките, които „развъждат” корупцията и злоупотребата с власт. Въпросът не е в това, да се арестува показно и дори да се вкара в затвора един корумпиран кмет или министър, а да се установят пропуските в закона и управленските практики, които ще тласнат наследника му да върши същото. Например, как е възможно стойността на поръчката за почистване на една и съща част от коритата на две реки в близка до столицата община да нарасне седем (!) пъти за няколко години без никакво изменение в обема, съдържанието и остойностяването на извършваната работа?
Откриването на тези нормативни и управленски „бъгове” изисква подход и компетентност, които правоохранителните органи нямат и по принцип не е нужно да развиват. Една от основните причини за корупцията и злоупотребата с власт е фактическото денонсиране на необходимостта да се прави анализ и обосновка на целесъобразността на управленските решения, а това не е работа на прокуратурата и съда, които се произнасят относно законосъобразността. Единствената (условно) независима институция, която би трябвало да прави такива оценки – Сметната палата – отказва да ги извършва с аргумента, че не разполага с компетентни служители. Оценката на въздействието на нормативните актове и политиките е превърната в имитация и се заобикаля с абсурдни „законотворчески” хитрости (като измененията във важни закони през преходните и заключителни разпоредби на други, напълно несвързани с тях).
Преодоляването на повсеместните проблеми в работата на администрацията и държавното управление като цяло ще бъде възможно чрез последователно и добросъвестно прилагане на основополагащите стандарти на доброто управление, като откритост и достъпност, обоснованост на решенията, отчетност и отговорност. А държавната репресия би трябвало да остане инструмент за въздействие върху сведените до разумен минимум изключения от добрите практики.
