Александър МАРИНОВ
Късата памет е голямо бедствие не само за отделния човек, но и за обществата. Както пише Карлос Сантаяна, „тези, които не помнят миналото, са обречени да го повтарят”.
Особено значение има т.нар. институционална памет, защото тя е от по-висок порядък в сравнение с паметта на отделните индивиди и групи от хора. Тя систематизира и прави годен за практическо прилагане опита на държавата и нейните институции, натрупан в продължителни периоди от време при решаване на разнообразни проблеми. Например, опитът (положителен и отрицателен) при разработването и прилагането на закони и подзаконови актове. Неслучайно един от ключовите инструменти на съвременното добро управление е оценката на въздействието на законодателството, в т.ч. последващата оценка, която изяснява дали даден закон е свършил работа при регулиране на определени отношения и какви недостатъци е показал.
Неведнъж, по най-разнообразни поводи у нас е писано за странната склонност на обществото и най-вече на отговорните държавни органи да „забравят” извлечените поуки от минали премеждия, вкл. такива, довели до значителни човешки жертви и материални щети. Тук с пълна сила важи народната поговорка „Всяко чудо за три дни”. Достатъчен е примерът с
липсата на сериозни изводи и практически действия
на базата на горчивия опит с наводненията в България през периода 2005-2014 г., при които загинаха над 60 души и бяха нанесени щети за милиарди левове. Както знаем, преди две години правителството с тържествена ритуалност отпусна почти 500 млн. лева за ремонт на водоеми, но и до днес не е отчетено какво е направено и къде са парите.
Нещо повече, през 2009 г. действалият дотогава Закон за управление при кризи бе отменен, а материята бе вкарана като самостоятелна глава в Закона за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност. Отново – без какъвто и да е анализ как е работил предишният закон и какви по-добри резултати се очаква да осигури новото нормативно решение.
Никой не обърна внимание на стеснената дефиниция на понятието „криза”, а именно – „събитие, което нарушава състоянието на националната сигурност в резултат на целенасочени действия или бездействия на лица, групи или организации”. От тази формулировка излиза, че пандемията на корона вируса и неговото разпространение у нас не е криза, защото едва ли някой целенасочено действа или бездейства за разпространението на заразата. (Или може би някой има обратната информация?)
С основание би могло да се възрази, че създалата се кризисна ситуация попада в обсега на действие на друг норматив, а именно –
Закона за защита при бедствия,
приет още през 2006- а и подлаган на многократни изменения и допълнения, повечето от които през последните десет години. Така стигаме до актуалността на проблема за късата (институционална) памет, защото никой (включително след редицата сериозни бедствия и аварии през посочения период) не си направи труда да анализира дали и как се изпълнява този закон и произтичащите от него стратегии и планове, които задължително трябва да приемат и прилагат държавните органи.
Едно от най-странните обстоятелства на възникването и задълбочаването на кризата с корона вируса в България през последния месец (а и в предишния период, когато вече бе ясно какво се случва по света) е, че никой не си спомни за този закон и не предприе предвидените в него задължителни мерки. Правителството и парламентът се хвърлиха през глава в хипотезата на извънредното положение, без да обяснят защо са игнорирали един не просто действащ, а напълно релевантен на обществената ситуация закон.
А Законът за защита при бедствия наистина предвижда практически всички обстоятелства, които откриваме в българската действителност през последните месеци, както и задължителните мерки, които би могло и би трябвало да бъдат приети преди въвеждането на извънредното положение на 13-и март. Без съмнение заплахата от епидемията (да не говорим за фактическото разпространение на вируса у нас) попада под дефиницията за бедствие, защото води до значително нарушаване на нормалното функциониране на обществото. Например, в чл. 19 сред изброените дейности по защита на населението в случай на опасност или възникване на бедствие изрично е посочено ограничаване на разпространението и ликвидиране на възникнали епидемични взривове и епидемии от заразни и паразитни болести.
По силата на закона в страната би трябвало да бъде в готовност и да бъде задействана – още в началото на януари – предвидената
Единна спасителна система за защита при бедствия
, която следва да координира задължителните действия на оторизираните субекти – а именно, органите на изпълнителната власт, юридическите лица и едноличните търговци. Тук би следвало да добавим и други, също така предвидени в закона структури, включени в системата за защита при бедствия, които в днешната ситуация имат ключова роля, като лечебни и здравни заведения, юридически лица с нестопанска цел, доброволни формирования. Ако въпросният закон се изпълняваше на дело, а не на хартия, би трябвало отдавна да са задействани подготвените и (на теория) проверени в учения планове за защита при бедствия.
Своевременно би трябвало Министерският съвет да изпълни своето право и задължение по закон да обяви бедствено положение (на територията на повече от една област или на цялата страна). Условието за подобно решение бяха налице поне преди два месеца, когато бе изпълнено предвиденото в закона: „случва се, случило се е или има опасност да се случи бедствие, свързано със загуба на човешки живот, и/или увреждане на здравето на хората и т.н.”.
За ентусиазираните привърженици на реториката на извънредното (за някои „почти военно”) положение трябва да припомним, че в цитирания Закон за защита при бедствия изрично е предвидена възможността да се ограничават (в необходимия обем и продължителност) редица права, и съвсем конкретно – свободата на движение и пребиваване в определена част от териториите, застрашени или засегнати от бедствието. Законът изисква от компетентните органи при обявено бедствено положение при необходимост да налагат забрана за влизане, пребиваване и движение в определени места или територии; да полагат грижи да децата и хората в неравностойно положение, ако тези грижи не могат да бъдат осъществявани от тези, които обичайно ги полагат; да организират приоритетно снабдяване на детски, социални, лечебни и други заведения.
Едно от любопитните неща,
които непременно трябва да получат отговор, е защо в действащата Национална стратегия за намаляване на риска от бедствия (2014-2020 г.) от основните опасности, на които е изложена страната, са отпаднали епидемиите, а се говори единствено за огнища на биологично заразяване с изрично акцентиране на проблема като епизоотичен.
Някой би казал, че припомнянето на тези факти е „след дъжд качулка”. Не, това е въпрос на способност на институциите и органите на властта да изпълняват добросъвестно законите и да поемат отговорност, вкл. като водят открит и честен диалог с обществото. Помислете колко проблеми и беди бихме могли да си спестим (през последните два месеца и занапред), ако поне част от изброеното по-горе бе направено и то не като израз на творческо хрумване.
Просто като изпълнение на закона и материализиране на поуките, които би трябвало да помним. А това ще важи и след кризата.
