Александър МАРИНОВ
В последните мигове на живота си крал Ричард Трети – в едноименната историческа драма на Шекспир – се провиква: „Кон! Кон ми дайте! Разменям кралство за кон!” Ако допуснем, че управляващите у нас са способни на друг жанр освен фарс, при задълбочаването на кризата вероятно им минава през ума да извикат: „Доверие! Доверие ни дайте! Разменяме бюджетен излишък за доверие!” Но доверието лесно се губи, много трудно се възстановява. Дори ако си готов да платиш за него много пари.
През последните десет години Бойко Борисов и присъдружие не просто рушаха общественото доверие към властта, те безцеремонно ни показваха, че нямат нужда от него. По същия начин, както цели три десетилетия, който и да управляваше, разчиташе главно на разделянето и противопоставянето на различните части от народа. Днес, когато преодоляването на голямото изпитание изисква доверие към институциите и солидарност помежду ни, дефицитът им изглежда отчайващ.
Голямата разлика между България и страните, които смело се изправиха срещу пандемията и нейните (най-вече социално-икономически) последици, не е в индустриалната мощ и богатството, нито дори в преимуществото в технологии и научни знания.
Разликата е в доверието към държавата
и към околните. В увереността, че институциите и личностите, носещи тежката отговорност на поверената им власт, няма да бягат от нея, няма да я прехвърлят на гражданите, няма да бутат напред експертите и да се крият зад гърба им, когато трябва да вземат трудни решения.
Независимо от моментния си рейтинг, лидерите по света не се поколебаха да излязат пред народите си и да разговарят с тях честно, съпричастно и уважително. Меркел не нарече изпъплилите по парковете немци „тарикати”. Макрон не определи самонаетите французи като „маргинали”. Предупрежденията за необходимостта от социално дистанциране не бяха гарнирани с „аргументи” за трупове, морги, хладилни камиони и слизане в ада.
Ръководителите на големи и малки страни, държавници с дълъг опит и новаци в голямата политика – всички те поеха опасното бреме да кажат на сънародниците си неприятни, но същевременно добре аргументирани неща. Не за да ги плашат, а за да ги мобилизират по единствения ефективен начин – чрез разум, добра воля, самоконтрол – за постепенно привикване към непознат на днешните поколения живот на неизбежни ограничения и лишения.
Далеч не всички президенти, премиери и други политици в Европа и по света се ползват с високо лично одобрение. Но това не им попречи да изпълнят ролята, за която са избрани. А тя е – не да се къпят в лична слава и всенародна любов, а да пазят авторитета на демократичните институции. Затова – може би с изключение на Доналд Тръмп (който не устоя на изкушението подписът му да се мъдри на чековете за безвъзмездна помощ, връчени на 80 млн. американци) – всички те говорят от името на държавата, за добро и за зло.
Макрон заяви, че французите ги чака тежка икономическа депресия и че животът скоро няма да се върне към познатия нормален ритъм. Но по-силно внимание привлече друга част от обръщението му към нацията – че всеки, който има нужда от помощ, ще я получи от държавата и той гарантира това. Като в случая
не става дума за празно обещание
или неопределено във времето благо намерение – осем милиона французи вече са подпомогнати чрез мерките за безвъзмездна подкрепа, да не говорим за стотиците милиарди за разнообразна подкрепа на бизнеса.
Вероятно не всяка фирма, не всеки работник ще останат персонално доволни от полученото. Но като цяло френското общество вярва в решимостта и добрата воля на своите институции и ръководители. Каквото кажат – правят го, ако не дава желания резултат – признават си и го променят. При това – без да се оправдават за проблемите с пакостите на „тарикати” и „маргинали”.
С една дума, на повечето места в Европа и по света, независимо от трудностите и грешките, по-голямата част от обществата се мобилизират за продължителна и изтощителна борба с многоликите заплахи на кризата. Без доверие и солидарност тази борба би била силно затруднена, ако не обречена. Въпросното правило е валидно и у нас. Ако нещо е силно притеснително, това не е недостатъчният абсолютен обем и обхват на направеното досега (без да подценяваме проблема), а нежеланието да се поема отговорност, да се говори честно с обществото и да се действа решително и справедливо, но и аргументирано.
Старите рефлекси на властването по каноните на безотчетност и безотговорност не могат да изчезнат за един ден, а и не виждаме особени усилия правителството да се движи в тази посока. Ето само най-типичните, добре познати симптоми на поведение на управляващите в трудни ситуации.
Напред се избутват експерти,
които по-късно да се превърнат в изкупителни жертви. В допълнение, подбират се така, че да са на различни професионални позиции и това да даде допълнително основание за „измиване на ръцете”. Експертизата и знанието се ползват само доколкото потвърждават правилността на взетите решения. За политиците се приватизират успехите (или това, което се представя за успех), а грешките и провалите се прехвърлят на обществото. Управляващите градят, всички останали рушат. Всяка заповед е предпоследна, всяко чудо е за три дни.
Свидетели сме на откровено профанизиране на един от най-важните фактори на доверието и мобилизацията на общността – личният пример на лидерите. Въвеждат се строги ограничения за придвижване, строят се КПП-та, попълват се стотици хиляди декларации, а в същото време премиерът кръстосва страната със свита от подчинени, охрана и журналисти. Убеждават се хората колко са важни личните предпазни средства и другите превантивни мерки, а в същото време членове на щаба си бършат очилата със собствените маски.
Разбира се, голяма част от българите са отвикнали (ако въобще са били научени) да спазват правилата. Но това е така, защото са получили безброй доказателства, че у нас
тези правила се прилагат избирателно.
И ако личната самодисциплина е наистина абсолютно необходима в условията на тежка (и очевидно продължителна) криза като днешната, нима някой смята, че ще бъде постигната с наказателни мерки, а не с личен пример и разумни решения, отчитащи в максималната възможна степен проблемите на различните групи от населението. Нима ще се намери разумен човек да разчита на подкрепа от ББР след избухналия там скандал и последвалите (липсващи) мерки. Не само заради конкретното решение, а заради едно останало без нужното внимание заявление на премиера: „Ако ме бяха питали, нямаше да им разреша”. С което отново се връщаме на проблема за личния пример.
Едва ли някой ще отрече, че днес личният пример на ръководителите на държавата е най-вече свързан с изпълнението на техните уникални отговорности и в никакъв случай – с нарушаването на законите. Когато премиерът претендира да бъде питан за неща, които не попадат в неговите правомощия, а освен това разпорежда на експертите как да редактират докладите си – за какво доверие в институциите можем да говорим?
В предстоящите месеци, а може би и години ще разберем на практика каква е цената на лошото управление и на неговата най-тежка последица – загубата на доверие в институциите и на уважение към правилата. Дано се потвърди народната мъдрост, че всяко зло е за добро и обществото ни поиска от политическата класа този начин на управление, който спасява от кризи и води към просперитет.
