Тръмп или Байдън? В момента на написването на тези редове отговорът не е ясен и едва ли скоро ще се изясни. Кандидатът на Демократическата партия изглежда с по-добри шансове за Белия дом, но и настоящият президент не се е отказал от битката. Разбираемо е. След оповестяването на първите изборни резултати изглеждаше, че има изгледи да повтори успеха си от 2016 г., но в следващите часове ключовите щати започнаха да му се изплъзват един по един. За да се окаже в ролята на значително изоставащ в резултата…
Последното усилие на Тръмп да си осигури победата чрез оспорване на резултати, повторни преброявания и съдебни процедури изглежда по-скоро отчаяно – като опит за обръщане на резултата в баскетболна среща в последната секунда с вкарване на "тройка" от центъра. Президентът може да разчита на едно предимство – подкрепата на
доминирания от републиканците Върховен съд.
Едва ли обаче сме в състояние да си представим какво сътресение очаква американското общество, ако съдиите връчат служебна победа на Тръмп, след като Байдън (на всичко отгоре) печели и популярния вот с разлика от 3.5 милиона гласа на американски избиратели (с 600 000 повече, отколкото Хилари Клинтън преди четири години).
При всяко положение победител още няма. Ако това е Тръмп, през следващите четири години ще ни споходи… "още от същото" – доколкото има последователност във вътрешната и външната политика на сегашния президент.
Победата на Байдън ни гарантира предизвикателства, които – макар и по-конвенционални от "първомандатните" предизвикателства на Тръмп – ще са не по-малко сложни.
Един от въпросите е
дали явлението "Тръмп" ще изчезне
след евентуална смяна в Белия дом, или отново ще се върне, дори в по-ефективна форма, на някои следващите президентски избори?
Разбира се, Доналд Тръмп е уникален сам по себе си и ще бъде много трудно за друг да мине по стъпките му и да мобилизира същата подкрепа – било то и държавният секретар Майк Помпео, които изгради безспорно авторитетен имидж. Реалистично е и Републиканската партия да се върне към своето по-умерено течение, олицетворявано, например, от фигура като бившата американска посланичка в ООН Ники Хейли. Не е невъзможно и още по-куриозно развитие – самият Тръмп да се пробва отново за президент през 2024 година. При всяко положение, резултатът от сегашните избори по никакъв начин не може да бъде разглеждан като разгром за Републиканската партия, така че до големи вътрешнопартийни сътресения едва ли ще се стигне.
По-важен в момента е развоят вътре в Демократическата партия, където се сблъскват две силно изразени течение – по-центристкото, олицетворявано от Барак Обама (а преди него от Бил Клинтън), и по-прогресивното, чийто флагман в последните години е Бърни Сандърс.
По време на предизборната кампания партията положи огромни усилия да задържи под повърхността вътрешните си разделения, с което не се справи през 2016 г. и това й струваше скъпо. Ако Байдън стане президент обаче всичко ще излезе наяве.
На практика
има две Демократически партии
и само надделяващото над всичко желание за отстраняване на Тръмп ги свързваше в едно цяло.
Различията между прогресивната левица и по-центристки ориентираната, корпоративна партия, към която принадлежи и самият Байдън, съвсем скоро ще станат видими – основно по въпроса за икономическите реформи, които новият президент ще се опита да прокара, както и за неминуемите компромиси с републиканците, които си запазиха мнозинството в Сената. Въпросът е дали и доколко Байдън ще се поддаде на натиска на радикалите?
Дали, например, ще се опита да направи федералния окръг Колумбия и Пуерто Рико равноправни щати, за което левицата в партията отдавна настоява? Или ще се придържа към запазения си политически стил да търси разбирателство с опонентите? Едно е сигурно отсега – новият стопанин на Белия дом ще е подложен на голямо напрежение.
Сериозни предизвикателства очакват президента и във външната политика. Като политик с дългогодишен опит Байдън вероятно ще се придържа към традициите. Става дума за консенсуса във Вашингтон, поддържан и от демократи, и от републиканци, според който
САЩ трябва да пазят ролята си на глобален хегемон
чрез присъствието си в както в Европа, така и в тихоокеанския район, независимо от цената, която плащат. В тези възгледи влиза и възможността във всеки един момент Съединените щати да могат да преминат към "милитаризирана дипломация".
Прогресивните среди в Демократическата партия обаче не споделят тези възгледи. Те имат своите основания, тъй като реалистичният поглед към мястото на САЩ в света показва упадък на американското влияние. Истината е, че Америка вече не е общоприетият модел за следване от другите страни, в идеологическо съревнование е с Китай, което невинаги печели.
Президентът не може да си позволи да признае публично такова нещо, защото дори да не извърши политическо самоубийство, ще си навреди. Лявата част от демократите обаче е приела тези факти, обсъжда ги и иска Съединените щати да пренастроят външната си политика според променилите се обстоятелства. Така че сред демократите съществува много сериозно разделение между възгледа за американска изключителност и един нов реализъм, което рано или късно ще се прояви.
Както демократите, така и онези републиканци, които не одобряваха Тръмп, се надяват евентуалното президентство на Байдън да донесе възстановяване на американската мощ, влияние и глобална роля успоредно с обновление у дома. Само че сега
светът не е такъв, какъвто беше в началото на 2017 г.,
когато демократите излязоха от Белия дом. Оттогава силата и влиянието на Китай са нараснали. Коронавирусната пандемия даде допълнителен тласък на процеса – през тази година китайската икономика ще отбележи растеж, докато американската и западноевропейските ще се свият. Така че относителната дистанция между Китай и Запада се съкращава дори по-бързо от очакваното.
При всяко положение светът вече е различен. В него централно място заема сблъсъкът между двете световни сили САЩ и Китай – по начин, който далеч не бе толкова очевиден по времето на Барак Обама и още не беше на дневен ред при Джордж Буш-младши.
Реалността е неумолима. И, ако има нещо, за което администрацията на Тръмп беше права, това бе определянето на американската външна политика и военни приоритети от съперничеството с Китай. Тази истина е трудна за преглъщане в Съединените щати и особено за американския външнополитически естаблишмънт, тъй като противоречи на дълбоко вкоренения възглед за американската изключителност.
