Докато партийните лидери и пратениците им в Народното събрание ни лъжат, че мислят за нас, а ние ги лъжем, че им вярваме, орлите на правосъдието в Европейския съд по правата на човека в Страсбург продължават да доказват, че черното няма как да стане бяло. Тоест – това, с което България разполага и на което вика “Правосъдие”, “Върховенство на закона” и “Съдебна реформа”, не съществува, никога не е съществувало, няма и да съществува.
Прост пример. От 30 години е известно, че след всяко осъдително решение на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), България е длъжна да ремонтира законите си така, че до второ “огледално” дело да не се стига. Тоест – ако човек е осъдил държавата в Страсбург за незаконно подслушване например, съответната нормативна уредба тутакси се променя така, че до друга жалба по тази тема да не се стига.
Според неофициалната статистика – защото официална няма – от 1992 г. насам, когато сме ратифицирали конвенцията със закон, България е загубила най-малко 2500 дела в Страсбург. И е платила…, по-скоро ние – данъкоплатците сме платили – не по-малко от 20-25 милиона евро за обезщетения. Eдна справка на бившия финансов министър Владислав Горанов е съвсем достатъчна, за да не се съмняваме в сметката: само за периода 2009-2019 г. за обезщетения по осъдителни решения в Страсбург държавата и похарчила… 16 млн. лева. Представете си каква е била вакханалията, докато
НЕ СМЕ били пълноправен член на Европейския съюз?
Та, мисълта ни е, че нито веднъж досега не се е случвало Министерският съвет или някоя парламентарна група да внесе проектозакон, прекратяващ условията за прилагане на “съответната” санкционирана порочна практика. Нито веднъж не се е случило и другото: когато държавата е платила дадено обезщетение, т. нар. съответни органи и длъжностни лица да запретнат ръкави и да проверят дали става дума за реален пропуск в действащото законодателство, или за извратено тълкуване на ясни разпоредби с цел лично, партийно или корпоративно облагодетелстване. А после да проведат и наказателно разследване, за да видят дали става дума за индивидуален корупционен акт, за организирана престъпна схема или за нещо друго, примерно –
за партийно отмъщение или лична вендета.
Причината, поради която отбелязахме всичко дотук, е че навръх рождения ден на др. Тодор Живков (лека му пръст), Негово величество Симеон Втори осъди тъй драгоценната му България в ЕСПЧ. Заради един акт на парламента, известен в публичното пространство като “Решение за спиране на разпореждането с поземлени имоти, земеделски земи, гори, сгради и движими вещи, за които има постановени решения за признаване и възстановяване правото на собственост или са дадени като обезщетение на наследниците на бившите царе Фердинанд I и Борис III и за спиране на експлоатационната и строителната дейност в посочените имоти” . Или по-накратко – мораториум върху царските имоти.
В съвсем синтезиран и схематичен вид, става дума за следното. През 1998 г. Конституционният съд (КС),
под вещото задкулисно ръководство на бившия политически колос СДС,
обявява Закона за конфискацията на царските имоти от 1947 г. за противоконституционен и по същество връща на Симеон Саккскобургготски и на сестра му Мария Луиза Хробок всички национализирани по онова време “неща”.
Съвсем логично, Негово величество и Нейно височество наемат цяла армия от адвокати и консултанти, които заедно и поотделно атакуват “съответните” общински и държавни органи с цел реституция на имотите.
Процедурите, досущ като при обикновените простосмъртни “реститути”, се проточват с години. Докато в един прекрасен момент
Негово величество абдикира и става министър-председател на република
с парламентарно управление.
Съвсем естествено, скоростта на процедурите светкавично придобива съвсем други измерения, въпреки че премиерът Сакскобургготски няма никакъв пръст в тази работа. Просто всички хукват през глава да му се подмазват или пък да изкарат някой лев покрай суматохата.
В крайна сметка, равносметката от 8-годишното присъствие на Симеон Сакскобургготски в държавното управление е покъртителна: т. нар. съответни органи и компетентни лица така са се престарали, че са
“реституирали” на величествата дори имоти и гори,
които винаги са били държавни или общински.
В продължение на петилетка и половина-две Симеон Сакскобургготски и сестра му си ползват имотите както намерят за добре. След медиен скандал, избухнал през 2003 г. и продължил цели три години, през 2006 г. депутатите от управляващото коалиционно мнозинство (БСП – НДСВ – ДПС) формират специална временна комисия, която констатира… неизбежното: имотите са реституирани на основание на решението на КС от 1998 г., така че ползването им не създава никакви проблеми за никого.
През лятото на 2009 г. обаче палачинката се обръща. На власт идва ГЕРБ и на 18 декември 2009 г.
депутатите на бившия царски бодигард Бойко Борисов
и техните ортаци в парламента от “Ред, законност и справедливост” на Яне Янев, забраняват на царя и сестра му да ползват абсолютно всички царски имоти (дворци, ловни хижи и гори) до приемането на специален закон.
Днес, 12 години по-късно, подобен закон все още няма. Не за друго, а защото никога не е трябвало да го има. Просто целта на “упражнението” с мораториума е била друга:
през историята с имотите, царят да бъде изваден от голямата политика,
а партията му да бъде пратена в небитието!
Тук прескачаме и сагата със съдебните дела за т. нар. царски имоти, защото това е законната демократична процедура: ако не си съгласен с административен акт, завеждаш дело и съдът решава дали този акт е законен или незаконен. А докато казусът бъде решен и решението влезе в сила, същият този съд налага съответните обезпечителни мерки. Тоест – забранява на спорния собственик да го продава, да го подарява, да го застроява и т.н.
А онова, което се случи – парламентът да забрани на едно физическо лице да стопанисва имотите си както сметне за необходимо –
си е чиста проба незаконна работа, даже противоконституционна.
Нищо, че се случва с акт на законодателния орган.
Та, да си дойдем на думата. В решението си по делото “Симеон Сакскобургготски срещу България”, ЕСПЧ не е посочил конкретна сума на обезщетението, което двамата трябва да получат. Вместо това, съдът задължава правителството (чието и да е то) и царя да се споразумеят в 6-месечен срок за размера на обезщетението.
Като се има предвид, че
мораториумът е действал в продължение на 12 г.,
а по делото е представена експертиза, според която потенциалната печалба от дърводобив за периода 18 декември 2009 г. – 19 октомври 2018 г. (явно тогава царската жалба е изпратена в Страсбург) е… 2.054 млн. лева. С други думи – дори царските претенции да са за 10-15 милиона, държавата би трябвало да ги плати съвсем безропотно.
След което… правителството, което ще осребри този чек, да седне и да си потърси парите от идеолозите и изпълнителите на идеята за мораториума. А мнозинството в парламента да узакони т. нар. регресни искове, т.е. правото на държавата да възстановява разходите си от виновните лица и структури.
И като начало – да свалят функционалния имунитет и на депутатите, и на магистратите. Веднъж и завинаги!
