"Един ден на Иван Денисович" е първото произведение на руски романист, драматург, историк и дисидент Александър Солженицин, публикувано в СССР. Това се случва през 1962 г. в литературното списание "Нов свят". Благодарение на него обществеността извън Съветския съюз научава за системата на съветските лагери за принудителен труд.
Той изминава дълъг път дотук. Участник е във Великата отечествена война, но още по време на войната е арестуван и изпратен в лагер. Реабилитиран през 1956 г., работи като учител и започва да пише. Първото му произведение Един ден на Иван Денисович е публикувано в списание „Новый мир“ през 1962 г. и се превръща в литературно събитие. В същото списание публикува и още няколко разказа, но скоро отношението на официалните власти се променя поради критичното му отношение към съветските порядки, което се запазва през цялото време на живота му в СССР.
През 1959 г. Солженицин пише разказа „Щ-854“ (по-късно станал известен като „Един ден на Иван Денисович“) за живота на обикновен селянин, затворник в лагер. През 1960 г. пише разказите „Не стоит село без праведника“ (излязъл като „Матрьонин двор“, на български „Матрьонината къща“) и „Правая кисть“ („Дясната ръка“), първите „Крохотки“ („Дребосъчета“), пиесата „Свеча на ветру“ („Свещ на вятъра“). Съзнавайки, че е малко вероятно да бъдат приети за печат, преживява творческа криза, поради факта, че не може да получи оценки от компетентни читатели. Нещата се променят с настъпването на т.нар. размразяване при Хрусчов от началото на 50-те до началото на 60-те години на ХХ век, когато репресиите и цензурата в Съветския съюз са смекчени, а милиони политически затворници са освободени от лагерите на ГУЛАГ във връзка с политиката на десталинизация и мирно съвместно съществуване с други нации на Никита Хрушчов.
Разказът „Един ден на Иван Денисович“ е първото произведение на Солженицин, публикувано в списание „Новый мир“ (1962 г.) – рупор на поколението шестидесетници. Те са представители на ново поколение на съветската интелигенция, повечето от които са родени между 1925 и 1945 г., влезли в културата и политиката на СССР в края на 50-те и 60-те години на ХХ век – в периода на размразяване при Хрушчов. Техният мироглед е формиран от годините на репресии и чистки на Сталин, засегнали много от семействата им, и от Втората световна война, в която много от тях участват. Шестдесетниците се отличават със своите либерални и антитоталитарни възгледи и романтизъм, които намират ярък израз в музиката и визуалните изкуства.
Публикацията на „Един ден на Иван Денисович“ е одобрена от ЦК на КПСС под влиянието на Хрушчов. Разказът, издаден по-късно и като самостоятелна книга, разбунва духовете в СССР и привлича вниманието на Запада, тъй като за първи път от 20-те години в съветската литература се появява с официално одобрение произведение на политическа тема, написано от непартиен член, преживял Сибир. Произведението прави силно впечатление, защото в него от първа ръка се описват преживяванията на лагерник – нещо нечувано дотогава.
Солженицин публикува още няколко разказа в същото списание и веднага става популярен. Неговите публикации предизвикват невиждан отклик от страна на писатели, общественици, критици и читатели. Излизат положителни отзиви в съветските официозни издания. Писмата на читатели – бивши затворници, получени като реакция на „Един ден на Иван Денисович“, са в основата на следващо произведение за лагерите – „Архипелаг Гулаг“.
Разказите на Солженицин рязко се отличават с художествения си стил и с гражданската си смелост сред съвременните му произведения. Това се подчертава от мнозина, сред тях писатели и поети. Например Варлам Шаламов пише през ноември 1962 г. писмо на Солженицин:
„Повестта е като стихотворение, всичко в нея е съвършено, всичко е целесъобразно. Всеки ред, всяка сцена, всяка характеристика е толкова лаконична, умна, проницателна и дълбока, че „Новый мир“ не е печатал нищо толкова цялостно, толкова силно от началото на съществуването си.“
Александър Солженицин е удостоен с Нобелова награда за литература за 1970 г., но съветските власти не печатат произведенията му, а те се разпространяват в СССР чрез самиздат и се печатат в чужбина. След като „Архипелаг Гулаг“ е публикуван в чужбина, през 1974 г. Солженицин е прокуден от родината си. Живее известно време в Швейцария и САЩ, но след разпадането на СССР се завръща в Русия през 1994 година. Избран е за академик на Руската академия на науките (1997 г.).
