Обясняваме с думи прости. Преди руската инвазия в Украйна взаимоотношенията между управляващи и опозиция бяха неприятни на вкус и мирис, но някак си всички успяваха да ги оставят в рамките на благоприличието. Същото може да се каже и за отношенията между коалиционните партньори, независимо от това дали „сдружението“ им управлява, или обикаля наоколо и се готви за скок.
С парламентарните избори през ноември 2021 г., разпадането на старите коалиции и формирането на нови „клубове по интереси“ приключи, а руската инвазия в Украйна просто ускори падането на маските.
В момента правителството е заело кръгова отбрана и се чуди откъде да подхване решаването на най-тежките и най-спешни проблеми на обществото, бизнеса и държавата.
Управляващото мнозинство в Народното събрание продължава публично да демонстрира съчувствие, но „насаме“ всяка партия кара „подопечните“ й парламентарни комисии да работят основно по нейния дневен ред. Който, странно защо, някак неволно
се разминава с актуалния дневен ред и на изпълнителната власт,
и на обществото.
Парламентарната опозиция – и тя раздвоена, нещо като като Доктор Джекил и Мистър Хайд. В пленарната зала и по комисиите депутатите на ГЕРБ-СДС и „Възраждане“ демонстрират взаимна и зле прикрита непоносимост, но стане ли дума за пасивна съпротива и открит бойкот на правителството, в ход влиза древната максима „Врагът на врага ми е мой приятел!“ Нещо като единодействие на Рубльов и Копейкин.
Колкото до извънпарламентарната опозиция, начело с Мая Манолова, Татяна Дончева, Валери Симеонов, Волен Сидеров, Светльо Витков и всички останали участници в масовката на т. нар. политическа сцена, тя също се разтвори в небитието. Заради
собствената си несъстоятелност, разбира се,
а не заради интелектуалната и идеологическа мощ на партиите, докопали се до държавните субсидии.
Краткият преглед на тазседмичния дневен ред на народното представителство и отделните комисии, както и на внесените и разпределени за работа проектозакони доказва, че казаното дотук си е най-чиста истина.
Във вторник (8 март), например, народните представители
разстреляха цели два часа и половина за блиц контрол,
който спокойно можеха да проведат и след… месец и половина, да речем. Или след една година, когато над главите ни не виси война с всички произтичащи от това последици – енергийна криза, инфлация, провален летен туристически сезон и какво ли не още.
„Сбирката“ беше афиширана като извънредна, което предполагаше някаква такава логическа конструкция: депутатите питат – министрите отговарят – депутатите предлагат варианти, по които законодателната власт улеснява живота на изпълнителната „такава“.
Нищо подобно. Зададени бяха общо 10 въпроса. Премиерът Кирил Петков трябваше да отговаря 7 от тях:
– за цената на хляба – на Любен Дилов-син (ГЕРБ-СДС);
– за сигналите до главния прокурор – на Йордан Цонев (ДПС);
– за доставките на газ – на Виктория Василева („Има такъв народ“);
– за повишението на цените на горивата – на Мартин Димитров („Демократична България“);
– за хуманитарната помощ за Украйна – на Костадин Костадинов („Възраждане“);
– за евакуацията на български граждани от Украйна – на Станислав Анастасов (ДПС);
– за санкциите срещу Русия – на Цончо Ганев („Възраждане“).
Както се вижда и
с невъоръжено око, нито един блиц-въпрос, още по-малко спешен „такъв“.
Не си струваше премиерът да прекара в Народното събрание около час и половина. Просто така – за да не троши хатъра на народното представителство и да не дава повод на опозицията да го сравнява с Бойко Борисов, за когото ходенето в парламента бе равносилно на влизане в огнище на чума или бубонна болест.
Не ни разбирайте погрешно. Депутатите имат право да привикват премиера когато и по каквито въпроси им хрумне, а той е длъжен да се яви на „килимчето“. Ситуацията обаче е такава, че всички едновременно нямаме никакво време за губене. Или за робуване на лични и партийни капризи.
На всички тези въпроси ресорните министри можеха да отговорят по време на нормален парламентарен контрол. А на 8 март сутринта
депутатите и премиера да свършат нещо наистина смислено за държавата
и полезно за украинските бежанци.
Делян Добрев обаче изби рибата и не само грабна палмата на първенството, ами я отмъкна заедно с корените.
Въпросът му беше отправен към вицепремиера и министър на регионалното развитие Гроздан Караджов и понеже е с фундаментално значение не само за решаването на кризата в Украйна, ами и за утвърждаване на идеята за световен мир като пътеводна светлина, ще го цитираме в пълния му блясък: „Колко
моста над Дунав и колко тунела ще бъдат построени
в рамките на мандата на правителството, ръководено от Кирил Петков?“
Какво отговори Гроздан Караджов няма никакво значение. Защото дори и половин мост да не бъде построен, правителството на Кирил Петков не трябва да носи никаква отговорност. Обяснимо е защо – след двегодишна пандемия и насред война, чиито последствия ще разчистваме поне три години напред, какъв точно индивид може да зададе подобен въпрос? И то при положение, че преди 9 години
собственото ти правителство обеща да построи 7 магистрали за 7 години,
но не направи абсолютно нищо по въпроса?
Не по-различно е положението и по отношение на законодателната дейност на народното ни представителство. ГЕРБ-СДС, ДПС и „Възраждане“ сякаш си играят на някаква тяхна си игричка, в която авторите на най-безсмисления проект печелят всичко и завинаги. В това отношение „възрожденците“ на Костадинов избиват не само рибата, но и всичко, което мърда под камъните, във вировете и подмолите. Идеите им, които засега заслужават да влязат завинаги в пантеона на законодателните недоразумения са три:
– Проект на Закон за българския език,
– Проектозакон за отмяна на Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (т. нар. Закон за досиетата на Държавна сигурност);
– Проектозакон за изменение и допълнение на Закона за държавния печат и националното знаме на Република България.
Лелеее, за малко да изтървем сензацията – на 9 март, точно две седмици след началото на войната и 6 дни откакто
Костадин Костадинов получи 10-годишна забрана да влиза в Украйна
като храненик на Путин, той и още деветима негови колеги от „Възраждане“ внесоха в деловодството на парламента Законопроект за ползването, култивирането и търговията с трюфели!
Ако не с това, с каквото тогава би трябвало да се занимава опозицията? Ами най-малкото с две неща:
Първо – като не иска да помага, по-добре да не пречи.
И второ – от парламентарната трибуна да вземе и да обясни на избирателите си каква е разликата между сегашната руска инвазия в Украйна и влизането на САЩ и партньори в Ирак преди 19 години, например. Или защо Брюксел и Вашингтон признават Косово, но не признават Донецк и Луганск? Ако им стиска, разбира се…
Инак на всички ни е ясно, че войната в Украйна гони една единствена цел – да разпарчетоса отново Европа. Или да я превърне в манерка, която периодично ще се полюшва я на колана с кобурите, я на поясока със сабята…
