Напоследък тезата, че предстоящото влизане в Еврозоната не би трябвало да предизвиква особено притеснение у българите, се тиражира все по-настойчиво. Тесен кръжец от заинтересовани лица убеждава широката публика, че режимът на валутен борд е почти същото като да си част от валутния съюз и че след като страната ни веднъж е приела поддържането на фиксиран курс към единната валута, то не е проблем да се циментира завинаги в зоната на еврото. Подобно твърдение е откровена лъжа и неговите поддръжници удобно пропускат факта, че включването в един валутен съюз далеч не се изчерпва с простата подмяна на паричните знаци.
В действителност от извършването на този акт за новата страна-членка на Еврозоната произтичат множество задължения, като например участие в нейните спасителни механизми (сегашни и бъдещи), поемане на пропорционална част от разходите за провеждане на паричната политика и други, които рядко се артикулират.
Действително, една част от разходите, като например вноската в единния фонд за преструктуриране са вече поети, поради включването на България в банковия съюз по т. нар. „механизъм за тясно сътрудничество“. От момента, в който влезе в ЕЗ обаче, страната ще поеме всички останали разходи, а с времето те само ще нарастват и дълго ще тежат върху следващите поколения българи. Във всеки случай доста след като популярните лица, които сега ги убеждават, изчезнат от екрана.
На този фон изглежда странно, че голяма част от досегашните оценки за разходите и ползите са меко казано половинчати, а сериозният анализ изобщо отсъства от дневния ред на обществото, освен ако не броим откровено пропагандните инициативи, които нашият политически и икономически елит организира. Като човек, който трудно споделя всеобщия ентусиазъм опитах да подредя някои доводи „за“ и „против“ предстоящото присъединяване и ето какво излезе:
- В момента, в който подпише членството си в Еврозоната България ще загуби завинаги правото на самостоятелна парична политика. В момента тя на практика не провежда такава, тъй като валутният борд не допуска БНБ да определя лихвени проценти или да се намесва на паричните пазари, но в същото време България притежава най-важното – притежава суверенното право да овласти БНБ да използва отново тези инструменти. Факт, който учтиво се подминава в коментарите по темата е, че решението за това е (все още) изцяло в правомощията на българския парламент. Поне до влизането в Еврозоната, когато то ще бъде изгубено завинаги. Радетелите за скорошно присъединяване изтъкват като довод че щом не го ползваме от толкова дълго време, въпросното право е напълно излишно. Това е като да ви агитират да унищожите акта си за собственост, понеже от години не сте упражнявали правата си да продадете или да отдадете под наем някой свой имот.
- Няколко години след присъединяването ще се освободят част от буферите, които в момента гарантират стабилността на българските банки. Бидейки страна, която не е член на валутния съюз България поддържа по-строги изисквания за стабилността на банките, функциониращи на нейна територия. Неслучайно именно представители на банкерската гилдия са най-активните по темата, тъй като това означава освобождаване на ликвиден и капиталов ресурс. Проблемът е, че по дефиниция ограничаването на който и да е буфер води до понижена устойчивост и при един неблагоприятен развой на събитията лесно може да се стигне до фалит. Подобни случаи не са рядкост в страните от периферията и след като България стане част от нея, този сценарий би бил напълно възможен и за нейните банки.
- Ще отпаднат таксите за превалутиране от лева в евро. Този пример обикновено се изтъква от дежурните коментатори, които обаче пропускат да отбележат че крайният резултат ще бъде близък до нула. Това поне показва опитът от налагането на ограничения върху таксите за преводи, в резултат от разширяването на обхвата на Регламент (ЕО) № 924/2009. Тогава, през 2020 г. търговските банки с охота компенсираха понижените такси с налагане на нови такива или пък с увеличение на съществуващите – за откриване на сметка, за наличност, за теглене и пр. и няма причина да се очаква че през 2024 г. ще постъпят иначе. Проблемът е, че новите такси ще бъдат преразпределени между всички клиенти, т. е. докато сега разходите за превалутиране тежат основно на компаниите с международен бизнес (с доставки или пласмент зад граница) то компенсацията за отпадналите приходи от превалутиране ще тежи върху джобовете на всички български граждани.
- България може да се присъедини към малцинството на онези държави, които не са провеждали нито един референдум по въпросите на интеграцията. Прегледът на досегашната практика показва, че гражданите на всички държави, присъединили се към ЕС след неговото конституиране като такъв с договора от Маастрихт, са получавали правото да изразят волята си на даден етап от процеса на интеграция – по въпроса за влизане в ЕС или след това, за включване във валутния съюз (с изключение на Кипър и Румъния). Пренебрегването на гласа и волята на гражданите определено не е добра атестация за българската политическа система и показва, че трите десетилетия преход към демокрация са отишли нахалос.
- Всъщност най-големият проблем е липсата на предсказуемост и предвидимост. Еврозоната вече наруши повечето от старите си клетви, като например спазването на критериите от Маастрихт, или пък т. нар. „no-bail-out rule“, а тепърва ще нарушава още много, тъй като предстои коренна промяна на начина, по който функционира тази общност. Чуват се все по-настойчиви гласове за обединяване на дълговете (т. нар. „момент на Хамилтън“) което означава, че от около 1/4 дълг към БВП в момента, България може да осъмне с почти четирикратно по-голям дълг (доколкото средната задлъжнялост на еврозоната вече наближава стоте процента), или с други думи в недалечно бъдеще българите могат да се сдобият с ангажимента да връщат дългове, които не са изтеглени от тях.
Критиките по темата по правило се размиват в подходящи пропорции с приказки за светло бъдеще и европейски доходи. Рядко се споменава например, че след като консумира спекулативния ефект от приемането на еврото и навлезе в дълбока криза, Гърция устойчиво се отдалечава от европейския стандарт (измерен чрез БВП на човек от населението по стандарт на покупателна способност) и от 93% спрямо средното за ЕС 27 през 2009 г. сега тя достига едва 65 на сто.
Григор Сарийски
