Съединението на 6 септември през 1885 г. обединява Княжество България и автономната област Източна Румелия, която се откъсва от Османската империя, в една държава.
Със Съединението и успешната му защита в последвалата война със Сърбия, българите постигат първия етап от националното си обединение и ревизията на Берлинския договор. Територията и населението на Княжество България се увеличават съществено, но това събитие има и друг ефект – то подтиква съседните балкански държави да се обединят трайно срещу идеята за автономия на Македония и Одринско.
Някои клаузи на Берлинския договор са променени още при Съединението на Княжество България с Източна Румели. Част от системата, установена с договора, е напълно разрушена на 22 септември 1908 г., когато България обявява независимостта, а Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, покрай благоприятно условие възникнало в Османската империя, където пък избухва Младотурската революция.
До Съединението се стига след народни бунтове в Панагюрище, Чирпан, Пазарджик, Голямо Конаре и други южнобългарски селища, координирани от Българския таен централен революционен комитет. В резултат на военен преврат, оглавен от майор Данаил Николаев, османският губернатор в Пловдив Гаврил Кръстевич е свален от власт и заменен от администрация, назначена от българския княз Александър I.
Още през август 1878 г. в Пловдив, Търново и други български градове възникват комитетите "Единство", които си поставят за цел национално обединение, което да отхвърли решенията на Берлинския договор за разделяне на българските земи. В началото на 1879 г. пловдивският комитет в състав Драган Цанков, Константин Величков и други дейци се преименува в Централен комитет за Южна България и се заема с военно обучение на населението под формата на гимнастически дружества. Това става под ръководството на временните руски власти. Поради негативното отношение на останалите Велики сили, те пренасочват усилията на комитета от обединението с Княжество България и Македония към подготовка за отпор срещу предвиденото в Берлинския договор изпращане на турски войски в Източна Румелия.
От пролетта на 1885 г. сформираният в Пловдив под ръководството на Захари Стоянов Български таен централен революционен комитет /БТЦРК/ се заема с активно пропагандиране на обединението чрез публикации в пресата (вестник "Борба") и публични демонстрации. Най-масовото мероприятие е честването на годишнината от смъртта на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа на 17 юли, на което идват хора от всички краища на Източна Румелия, както и от Княжеството.
Първоначалното намерение на БТЦРК е да обяви Съединението на 15 септември, но на 2 септември в Панагюрище избухва бунт, овладян още на същия ден от полицията. Пред опасността от арестуване на организаторите, комитетът решава да ускори начинанието.
На 5 септември нeколкостотин въоръжени бунтовници от Голямо Конаре (сега – град Съединение) се придвижват към Пловдив. През нощта срещу 6 септември частите, командвани от Данаил Николаев, установяват контрол над града и отстраняват правителството и генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. Съставено е временно правителство, начело с Георги Странски, което малко по-късно е заменено от Комисарството в Южна България, и е обявена обща мобилизация.
Пловдивските събития предизвикват масови демонстрации на подкрепа в Княжеството. Поставен пред свършен факт, скептично настроения към Съединението министър-председател Петко Каравелов се заема да утвърди Съединението в сътрудничество с княза. На 8 септември Александър I издава прокламация, с която се обявява за „княз на Северна и Южна България“. На следващия ден е вече в Пловдив и назначава три комисари на мястото на временното правителство, което се отказва от пълномощията си. Междувременно княжеското правителство мобилизира армията си и изпраща наличните си войски в подкрепа на милицията в Южна България. Народното събрание, което се събира извънредно на 11 септември, утвърждава тези мерки, като гласува кредит от 5 милиона лева за покриване на военните разходи.
Съединението получава дипломатическо и международно признание с българо-турската спогодба от 20 януари и Топханенския акт на Великите сили от 24 март 1886 година. Сливането на Северна и Южна България е утвърдено окончателно едва с признаването на Независимостта на България през 1908-1909 година.
