След броени часове ще станат ясни носителите на наградите „Оскар“. Филмът „Идиотският триъгълник“ е номиниран в три категории – за най-добър филм, за най-добър режисьор и за най-добър оригинален сценарий.
Шведският режисьор Рубен Йостлунд, който за филма си вече завоюва втора „Златна палма” на фестивала в Кан, и така влезе в почетния кръг на Кен Лоуч, Михаел Ханека и братя Дарден, има всички основания да се надява поне на една статуетка.
Веднага трябва да кажем, че кинокритиците убедено защитават позицията, че „Идиотският триъгълник”, за който Йостлунд получи престижната „Златна палма”, не е най-добрият му филм.
Те дори твърдят, че този филм е един от най-лошите победители в Кан за последните 10 години , по-надолу в класацията им са само „Дипан” (2015, с режисьор Жак Одияр), „Зимен сън” (2014, с режисьор Нури Билге Джейлан) и „Животът на Адел” (2013, с режисьор Абделатиф Кешиш).
Но това не прави новия филм на Йостлунд по-малко интересен.
В „Триъгълникът на скръбта” авторът е верен на себе си и отново точно показва измененията и тайните преживявания на крайно привилегированото общество чрез героя си – мъж с накърнено чувство за величие.
Във „Форсмажор” това беше бащата на семейството, избягал от жена си и децата при вида на приближаваща лавина, в „Квадратът” – ошашавеният уредник на музея, на когото му откраднали телефона, а в „Идиотският триъгълник“ жертвата е моделът Алекс. Той е не твърде успешен, последният му голям договор е бил преди три години, но пък приятелката му Яйя печели аплодисменти и радостни възгласи, когато дефилира по подиума.
Чрез Алекс, (а също и чрез другите персонажи) Йостлунд показва как са се изменили полово обусловените норми в обществото, но не всички са го осъзнали и продължават като пауни да надуват опашки или „да се правят на глупачки” пред представителите на другия пол. Това може да се разбере по общата сцена, когато виждаме всички герои, пиещи вино в скъп ресторант: Яйя изкарва повече пари, но нарочно дава на сервитьора блокирана карта, за да плати за нея Алекс. Отначало той е оскърбен от манипулацията ѝ, ядосва се на дребнавостта ѝ (сметката им е не повече от 50 евро), но после приема правилата на играта – какво друго му остава.
Важно е да уточним, че моделите Алекс (Харис Дикинсън) и Яйя (Чарлби Дийн Крик) са получили безплатни билети за частно пътешествие, в което всички освен тях са живи анекдоти, безумно богати откачалки. Това са руският олигарх Димитрий (Златко Бурич), натрупал състояние от торове (себе си той нарича „кралят на лайната”), жена му и любовницата му, двойка англичани, вечно пияният капитан̶ марксист (Уди Харелсън). Те по цели дни убиват времето, като единственото важно събитие е вечерята с капитана. Точно тогава обаче корабът попада в щорм, като от клатушкането всички на борда получават адско гадене и започват да повръщат.
Тази сцена е в така наречената втора глава на филма. Тя е озаглавена „Яхтата” и от нея разбираме, че Алекс и Яйя са заминали на пътешествието с отегчените богаташи. Корабът стои на едно място, няма никакви развлечения, затова всички просто пият газирано вино и се пекат на слънце.
По време на изпълнена с патос вечеря с капитана, когато връхлита щормът, облечените в скъпи дрехи господа звучно повръщат, а той, който е вечно пиян, заедно с руския капиталист, обсъждат пороците и законите на мръсния свят. После пирати взривяват кораба, неколцина пътници и членове на обслужващия персонал успяват да доплуват до брега на безименен остров, където социалните им роли се променят: „завеждащата тоалетните” Абигейл (Доли де Леон) се превръща в „капитан”, чиято дума е решаваща във всяко отношение.
В „Идиотският триъгълник” режисьорът от самото начало гледа с насмешка историята си, разделяйки филма на отделни глави, както правят „големите майстори”,като например Ларс фон Триер, когато философстват за съдбата на човечеството. Йостлунд знае какви са приблизително очакванията на зрителите от него и като фестивален режисьор им откликва.
Сякаш посочва на зрителите си: „Ето ви го и образът на Европа във вид на кораб – като у Федерико Фелини, и феминисткият коментар от лицето на мъж – пак като при Триер, и критиката на капитализма – в стила на „Паразит”.
Но дали всичко това е важно за филма му? Сцените с повръщането привличат вниманието, но не са ли по-подходящи за треторазрядна американска комедия?
Като оставим настрана „репликите“ към големите режисьори, по-важно е онова, което Рубен Йостлунд пренася от предишните си творби в новата: лека меланхолия поради безсмислието и глупостта на битието, откачили от благополучието си хора, дребни спречквания, дълбокомислени разговори за незначителни неща, приличащ на беззащитно бебе герой и документално наблюдение на пространството. Йостлунд използва баналната метафора с потъващия кораб, но го показва в необичаен ракурс: съдът се люшка върху вълните, идеално чистите му коридори и зали са пусти, те нямат връзка с човека – той им е чужд.
Пътниците са кухи, безсъдържателни хора, които нямат какво да си кажат, но само Алекс, който умее само да се усмихва и да си мърда игриво мускулите на гърдите при ходене, има добро сърце. Режисьорът се гаври с всички герои на филма, но своите беззащитни мъже той обича и разбира. На тях им е много тежко в свят, в който не може да убиеш животно или да донесеш вкъщи куп пари, за да завоюваш жена, ̶ иска се нещо повече, на което те засега не са способни. Този малко зрънце смисъл Рубен Йостлунд скрива в куп вехтории и псевдоинтелектуални дрънканици. Прави го, защото вероятно така разбира днес културата – в свят, в който банан, залепен със скоч за стената, може да бъде продаден за 120 хиляди долара.
