Дали заради необичайно топлото време, което предразполага към пътувания и разходки, или заради скандала с отмяната на гласуването с машини, избирателната активност в неделя беше отчайващо ниска. В някои населени места ще управляват кметове и общински съветници, избрани точно от една шепа хора. Информацията на сайта на Централната избирателна комисия замръзна с такава сила, че от 16 часа на 29 октомври до 12 часа на 30 октомври „показанията“ си останаха едни и същи: от имащите право на глас 6 038 622 души, са гласували 2 062 644 души. Тоест – избирателна активност 34.16 на сто.
Тревожната истина е, че негласуването не се дължи на незаинтересованост към политическия живот, защото форумите в интернет преливат от „похвали и оплаквания“ (по-скоро – главно от „оплаквания“). А и където и да отидем – на кръчма, на детска площадка, на море или на планина – навсякъде едно и също – всички говорят за политика толкова компетентно, сякаш са работили или ще работят
министър-председател, председател на Народното събрание,
министър на вътрешните работи или поне шеф на ДАНС.
Явно е, че хората са разочаровани от това, което им се предлага – за изнервящо популистките кампании става дума. За повечето коментиращи по медиите политолози и социолози е парадокс, че въпреки недоволството и желанието за промяна, много българи предпочитат да не гласуват, вместо през глава да тичат към урните. Особено на местните избори, където в по-малките населени места кандидатите са много добре познати, а
пиарските трикове си остават… пари, хвърлени на вятъра.
С други думи, при активност под 40% е абсурдно да се говори както за сериозно представителство на политиците, така и за желание на хората за промяна.
Предизборният скандал, довел до отмяната на машинното гласуване, предизвика напрежение между партиите и коалициите.
Обединението „Продължаваме промяната“ – „Демократична България“ още в събота сутринта оспори решението на ЦИК за машините, но Върховният административен съд реши да се възползва от максималния срок, отреден му за произнасяне по изборни дела – 3 дни. Така заседанието му бе отложено за понеделник и ще изиграе ролята не на качулка след дъжд, а на шушляк и чадър при синьо и безоблачно небе.
Тези предизборни неволи мобилизираха избирателите на ПП-ДБ в София, но в т. нар. провинция те не изиграха чак толкова съществена роля и
до масово обръщане на вота не се стигна.
В крайна сметка резултатът е, че извън столицата ГЕРБ остана първа политическа сила – с петима кметове, избрани в областни центрове още на първи тур. В същото време обаче влиянието на партията плавно върви надолу, защото преди 4 години ГЕРБ приключиха първия тур с осем избрани от раз градоначалника.
Кандидатът на ПП-ДБ и “Спаси София“ Васил Терзиев печели вота на първи тур в София с 31.8% подкрепа пред бившата синдикалистка Ваня Григорова от БСП, която взема 22.02% от гласовете. По всичко изглежда, че ГЕРБ ще загуби столицата след 18 години управление, защото Антон Хекимян изостава значително на третото място със своите 17.36 на сто.
Някои анализатори прогнозират, че на балотажа следващата неделя
избирателната активност ще е още по-ниска,
защото симпатизантите на партиите от т. нар. извънпарламентарна опозиция директно ще си останат по домовете. Въпросните анализатори обвиняват хората в недостатъчна мотивация и отговорност към случващото се в държавата, но дори и да е така, защо трябва да упрекваме само „едната страна“ в изборния процес? И докога все обикновените хора ще са ни единствено удобната боксова круша?
Серията от безплодни парламентарни вотове отказаха много хора от ходенето до избирателните секции, а още повече взеха да вярват повече на Фейсбук-троловете и хейтърите, отколкото на държавните институции и на политическата гласа. Появиха се и сънародници, които откровено си признават в социалните мрежи и по форумите на онлайн медиите, че
изобщо не вярват гласовете им да имат някакво значение.
Очевидно е, че за все повече българи е все тая кой е кмет и общински съветник, защото всичките са „фани единия, удари другия“. Полека-лека се увеличава и бройката на гласоподавателите, които не откриват сред предложените им кандидати своя политик, т.е. човекът, който ще ги представлява без да лъже и без да печели под масата.
И накрая, ако човек отвори Изборния кодекс и прочете онова, което трябва да прочете, изведнъж ще прозре, че цялото това недоверие си има съвсем логично обяснение: според Изборния кодекс дори и
100% от избирателите да гласуват с „Не подкрепям никого“,
това не променя абсолютно нищо. Защото гласовете се преразпределят и… всеки взима властта там, където му се полага.
Липсата на мотивация за гласуване и на практика за участие в политическия живот би трябвало да е сигнал, че трябва да има някаква промяна, защото едва ли повечето от половината българи са толкова безхаберни, че просто да ги мързи да отидат да гласуват. Лошото е, че това е поредният сигнал, след който нищо няма да се случи. И докога така?
