Наградата за най-добра роля в „Опенхаймер“ принадлежи на Олдън Еренрайх, а не на Килиън Мърфи, който спечели „Златен глобус“ за изпълнението си. Това пише кинокритичката Кейлай Доналдсън в сайта, носещ името на Роджър Ебърт – един от най-авторитетните американски кинокритици.
Доналдсън отчита, че Кристофър Нолан е събрал убийствени таланти за „Опенхаймер“ – грандиозната му историческа драма за раждането на атомната бомба и последствията от нейната мощ. В нея той е събрал истински киноикони, както и бивши филмови деца – звезди. Те впечатляват с решителността в стоманения поглед, комбинирана с разколебаната съвест на героя на Килиън Мърфи – изпълнителят на главната роля; с харизмата на героя на Робърт Дауни-младши, която рухва заради дребнавостта му на бюрократ-кавгаджия; с топлото приятелско поведение на Дейвид Крумхолц, чийто прагматизъм обаче разбива идеалите му.
Но лицето, което ще ви се запечата в съзнанието и след като напуснете киносалона, се превъплъщава в герой, който дори няма име, отбелязва Доналдсън.
Става въпрос за Олдън Еренрайх, който играе помощник в Сената – един от многото държавни служители, стоящи зад и встрани от шефовете, и които помагат за смазването на колелата на властта.
Той е натоварен със задачата да преведе Люис Щраус (Робърт Дауни младши) през изслушванията в Сената за утвърждаване на кандидатурата му за министър на търговията в кабинета на президента Айзенхауер. Еренрайх е по същество пиар, водач на Щраус и на публиката през заплетената мрежа на Вашингтон от епохата на Студената война и враждуващите личности, които са превърнали политиката в бойно поле. По замисъла на сценаристите той не е толкова важен. Десетки други помощници без имена чакат зад ъгъла, за да свършат тази работа. Еренрайх просто се оказва там в точния или в най-неподходящия момент. А да бъдеш аватар на публиката, винаги е неблагодарна роля във всеки филм и това е тема, с която Нолан често се бори.
Вкарването на фигура, олицетворение на наивността, винаги рискува да наруши потока на разказа. Авторите на „Опенхаймер“ като че ли се оправдават с това, че киноисторията им е силно фокусирана върху разговорите за наука, етика и последствия от появата на атомната бомба. Сцените с Щраус и Еренрайх са като постоянно напомняне, че учените не са направили сами това, което се е случило в Лос Аламос. Това, че неговият герой няма име и е измислено творение на Нолан (рязък контраст с останалите герои, тъй като филмът е населен с реални исторически персонажи, сякаш подчертава неговата безполезност. Задачата на Еренрайх е да се впише в обстановката, да запази сериозния тон на фона на превзетия Щраус.
Еренрайх – характерен актьор с лице на водещ от 50-е години на миналия век, винаги е бил отличен в роли, в които смекчава естествената си харизма с щипка нещо по-остро.
В „Аве, Цезар!“ той отклонява цялото внимание към себе си, въпреки че зад филма стоят братята
Коен. Той е в ролята на Хоби Дойл – очарователно безпомощният, пеещ каубой, когото киностудиото иска да превърне в привлекателен мъж. Еренрайх е като едно сигурно пристанище на искреността на фона на помитащия холивудски цинизъм.
В „Тетро“ той е в ролята на по-малкия брат на буйния главен герой, на чието име е озаглавен и филмът. В тази драма на Франсис Форд Копола той е привлекателно невинен, но пропит с хаплива арогантност, каквато може да притежава само един тийнейджър.
Дори и в „Соло: История от Междузвездни войни“, несправедливо злепоставяната предистория от новата ера на „Дисни“ и „Лукасфилм“, героят Хан на Еренрайх е по-малко загрижен за зрителските очаквания към него. Зрителите бяха ядосани, че той не изглежда и не се държи точно като Харисън Форд. Но Еренрайх имаше своята концепция – той ясно си даваше сметка, че героят му няма да бъде пълнокръвен, ако винаги е готин (какъвто Форд никога не е бил в оригиналната трилогия, но феновете често пропускат този факт).
Най-добрите изпълнения на Еренрайх му позволяват да вникне в човешките абсурди и дребнавостта на ежедневието, предлагайки или чудноватата обратна страна, или желаната доза топлина. Защото, в крайна сметка, да си винаги готин, не е толкова интересно – винаги е по-вълнуващо да си малко странен, мрачен или просто сериозен.
