Освен за всички глупости и пакости на героите от „сглобката“, можем да им бъдем благодарни за формулирането и доказването на една оригинална българска политическа хипотеза. Най-общо, тя гласи следното: „Колкото повече политиците се опитват да прозрат и поставят под контрол събитията, толкова по-неочаквани са резултатите“. В началото това бе доказано от хода и краткия живот на самото некоалиционно изчадие, а после – и от последиците от неговите решения. Сега на дневен ред се пропуква един от най-важните стълбове, давали самочувствие на сглобкаджиите, а именно – че са извадили от уравнението президента и могат да контролират и използват за свои цели всяко следващо служебно правителство.
Кабинетът „Главчев“ като че ли потвърди ефективността на избрания вариант, чиято същност е президентът да бъде поставен в условия на ограничен избор, което всъщност означава, че той няма избор. Просто всички останали отказаха или бяха в положение на невъзможност да приемат и „изборът“ на служебен премиер мина гладко. Само няколко месеца по-късно политическата реалност „скъса веригата“ и събитията тръгнаха по своята непредвидима (а може би – напълно логична) посока.
Решението на президента да посочи като служебен премиер Горица Грънчарова-Кожарева дойде
като гръм от ясно небе за политиците и за ордата от известни и неизвестни „анализатори“,
които в един глас твърдяха, че Главчев и екипът му са непоклатими. (Предстои да видим дали ще се оправдаят „надеждните“ прогнози, че промените в кабинета ще бъдат сведени до смяна на вътрешния министър и назначаването на пълноценен външен такъв.)
Всъщност, голямата изненада бе, че Радев този път имаше реален избор, т.е. обстоятелството, че Горица Грънчарова-Кожарева преразгледа предишния си отказ и прие. Ако изключим влиянието на пробудилото се чувство за отговорност, си струва да отговорим на въпроса,
кои биха могли да бъдат факторите, повлияли на това изненадващо решение?
Или, казано по друг начин, какво се промени в обстановката?
Колкото и да е кощунствено (в очите на анализаторите-прорицатели, действащи или вече пенсионери), отхвърляме влиянието на такива вселенски фактори като изборите в САЩ и хода на войната в Украйна. Така че най-вероятно съществена роля имат някои промени в българското общество и най-вече в българската политика.
Единственото значимо политическо събитие през изтеклия период е
острият конфликт в ДПС, предизвикал поредица от къси съединения
в цялата мрежа на отдавна установената система на контрол върху институциите.
Агресивният и хазартен опит на Пеевски за рейдърско завладяване на ДПС предизвика ответна реакция, чиито последици тепърва ще се усещат. Можем да направим предположението, че ако преди нещо или някой е имал възможност да ограничи избора на служебен премиер до Главчев, днес този потенциал е премахнат или е сведен до минимум.
Ако приемем, че промяната не е случайна, кои нейни последици биха имали най-важно значение за състава и работата на поредното служебно правителство? Ясно е, че съставът на правителствата у нас
отдавна не се определя нито от личните качества на избраните,
нито от някаква единна държавническа стратегия, която трябва да се следва неотклонно.
Водещо значение имат задачите, които поставят факторите, изготвящи списъка на министрите. Тук има известно съвпадение между основната легитимна задача на едно служебно правителство и интересите на политическите фактори (или на някои от тях) – подготовката и провеждането на изборите. А последните предсрочни избори се отличаваха с интересни особености на получените резултати и обусловилите ги причини.
По някакви неясни причини корифеите на анализаторския занаят у нас не намериха за необходимо да обяснят как стана така, че въпреки значимия отлив на гласове в Турция,
ДПС чувствително подобри позициите си
и стана втора (макар и за кратко) парламентарна сила.
Сухите данни са красноречиви – поради същественото повишаване на подкрепата у нас – най-вече в т. нар. нетрадиционни за ДПС райони, за които (случайно?) отговаряше Пеевски.
Има достатъчно свидетелства, че обичайните практики, носили такива нетрадиционни успехи на движението, този път са достигнали невиждани висоти, особено в Северна България.
Също така се твърди, че тези спорни (във всеки смисъл на думата) усилия
са били осъществявани под благосклонния поглед на институции,
призвани по закон да бдят над честността на изборите.
При положение, че Пеевски вече не работи за (истинското) ДПС, а за себе си, новото служебно правителство – и най-вече вероятният нов министър на вътрешните работи – сигурно вече няма да проявяват същото лежерно отношение към спазването на духа и буквата на Конституцията и Изборния кодекс. Това, уви, не гарантира, че срещу изборните манипулации ще се води същата борба, както при автентичните служебни правителства на Радев. Някой ще загуби, друг ще придобие, но най-вероятно няма да са същите.
Но подготовката и провеждането на изборите няма да бъдат единствената грижа на новото служебно правителство. То ще трябва да решава натрупали се въпроси, особено през периода на „сглобката“ и служебния кабинет „Главчев“. Няма да му е лесно, защото ще работи при действащ парламент, а у нас отдавна е известно, че
колкото повече работи парламентът, толкова повече щети причинява.
Освен това, предстои период на много по-остро противопоставяне (в сравнение с видимостта на парламентарно мнозинство по времето на „сглобката“ и началния период на разпад на установените баланси през последните няколко месеца). Тепърва ще видим такава „борба за съединение“, от която камък върху камък няма да остане.
За съжаление, по редица причини през изтеклата година
състоянието на държавата се влоши по редица ключови показатели
и това бреме ще се стовари върху новото служебно правителство, което няма да има зад гърба си еднозначна подкрепа и източник на легитимна отговорност.
Предстои вземане на все по-трудни решения. Трябва да се готви новият бюджет, а много вероятно е преди това да се наложи актуализация на действащия. Икономическата ситуация в Европа и в България се влошава, което неизбежно се отразява на фиска, социалната политика и на всички останали сфери.
Да се надяваме на доброто и да очакваме лошото – изглежда това е най-реалистичното заключение.
