Иван Кръстев
България (като ярък представител на замръзналите демокрации) страда от дълъг политически Ковид с тежки последици: ниска избирателна активност, прекален политически цинизъм и маргинализация на страната в Европа. Знаете ли името на българския премиер? Сигурен съм, че не знаете. Но не се смущавайте от това – повечето българи също не знаят името на своя премиер. И как биха могли, след като България премина през шест парламентарни избора само за три години? Четири пъти новоизбраният парламент не успя да състави правителство. В двата случая, когато беше съставено правителство, то продължи по-малко от година и показа всички дефекти на уреден брак. На 27 октомври българите ще гласуват отново. Шансът да бъде избрано правителство е 50/50.
Засега ефектите от този български вариант на дългия политически Ковид включват:
– скромен икономически растеж;
– ниска избирателна активност, която продължава да пада (през октомври се очаква да бъде около 30 на сто);
– прекомерен политически цинизъм;
– растеж на нови протестни партии;
– парализирана бюрокрация;
– маргинализацията на България на европейската политическа сцена.
Но, докато ситуацията може да изглежда депресираща, една от причините вероятно да не сте чували за българския премиер е, че поне засега страната държи твърдата десница извън правителството – за разлика от Унгария или Словакия. Но успех или провал е България?
Вместо популистки кошмар, България е замръзнала демокрация.
Подозрението е, че политическите партии не могат да управляват, защото… не искат да управляват. За техните избиратели е по-важно да знаят с кого няма да си сътрудничат, отколкото какво могат да постигнат. Нерешеният въпрос на българската политика е кой всъщност управлява страната?
Случаят с България би могъл да бъде отхвърлен като някаква политическа екзотика, ако не беше заразителен. Това, което може да се нарече демокрация в задънена улица – управлявана от краткотрайни правителства или технократски администрации, които имат достатъчно гласове, за да оцелеят известно време, но не достатъчно подкрепа, за да управляват – е новата тенденция в Европа. Например –
новото френско правителство, начело с Мишел Барние, е точно такова.
Правителството, което ще се появи след федералните избори в Германия догодина, може да е различно. И в двата случая страхът от репресивни десни правителства заплашва да доведе на власт репресивни центристки правителства.
Преди десетилетие политологът Мойсес Наим отбеляза, че „властта вече не купува толкова много, колкото беше . . . Властта се получава по-лесно, по-трудно се използва и по-лесно се губи.“ Страхът на Наим беше, че
демократичните правителства се плъзгат към импотентност.
Наскоро той преразгледа тезата си в резултат на възхода на авторитарни лидери и политика в авторитарен стил в иначе демократичните режими. Но парализираните демокрации не са изчезнали. Докато повечето политически коментатори са фокусирани върху успеха на твърдата десница, може да се окаже, че поляризираната фрагментация, а не поляризацията в американски стил, е най-неотложната заплаха за европейските демокрации.
Българската история не е тази на страна, дълбоко разделена относно ценности или политики. По-скоро това е общество, разкъсвано от цинизъм и недоверие. Разделителните линии между политическите партии са твърде много, а страхът от компромис – твърде голям. Така че политиците смятат, че
избирателите ги възнаграждават за това, което не правят, а не за това, което правят.
Докато възходът на популисткото дясно често води до по-висока избирателна активност и подновен интерес към политиката, поляризираната фрагментация от вида, който виждаме в България, води до обществено разочарование от политиката.
В поляризирани демокрации като Полша, Турция или САЩ изборният успех на популистката десница предизвика силна гражданска и демократична мобилизация. В България е обратното – резултатът от политиката на поляризирана фрагментация е широко разпространено примирение.
Авторитарният мажоритаризъм, оспорваните избори и превземането на публичните институции от управляващата партия са основните резултати от крайната поляризация. Всяка смяна на правителството в поляризирана демокрация е форма на смяна на режима. Но основният резултат от
смъртоносния коктейл от поляризация и фрагментация
обикновено е дълбокото разочарование от демокрацията.
Съдейки отвън, „българската болест” може да се разглежда като по-малкото зло в сравнение с присъствието на твърдата десница в управлението. Създава се илюзията, че центърът все още се държи, но това решение вероятно ще трябва да бъде преразгледано.
Гражданското общество интуитивно знае какво да прави, когато партия като полската “Законност и справедливост” дойде на власт. Много по-малко очевидно е какво трябва да прави гражданското общество, когато никой не знае името на премиера (впрочем той се казва Димитър Главчев) и няма защо да го научава.
Когато беше помолен да даде определение на порнографията, американски съдия веднъж каза: „Разбирам го, когато го видя“. Проблемът на Европа днес е точно обратният. Въпреки че е лесно да се дефинира авторитаризъм, може да е предизвикателство да се идентифицира бавното отдалечаване от демокрацията, особено когато това се случва в собствения ви двор.
______________________
* Текстът е публикуван във “Файненшъл таймс“
