„Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче?“
Този откъс от може би най-известното произведение на Иван Хаджийски, писано през 30-те години на миналия век, звучи удивително актуално, сякаш е предизвикано от днешната агония на българската партийно-политическа система. Тъй като сме парламентарна република, еманация на болестта на партиите е състоянието и „продукцията“ на парламента. Плодът от усилията на законодателите, нека да цитираме отново Хаджийски, „може да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои“. Както се казва, каквото са пипнали депутатите, все е изсъхнало. Примерите са изобилни, но нека вземем само няколко.
Парламентът гази духа и буквата на Конституцията и не зачита законите. Той се вихри като Конвент и взема решения от правомощията на изпълнителната власт, които сетне биват отменени от Конституционния съд, или, по-лошо, чиято несъстоятелност бива изобличена от живота.
Дори когато законодателите са водени от добри помисли, резултатът от напъните им е
пълна противоположност на декларираните намерения.
Да вземем за пример уж забранената реклама на хазарт в медиите. Заради прибързаното и недомислено гласуване на текстовете през април на практика бе построена врата в полето, поради което рекламите текат онлайн, стига източниците да не са част от телевизия, радио или печатно издание. Ефектът е нулев – за шест месеца от влизането в сила на поправките няма нито един влязъл в сила акт за нарушение на забраната. Калпавото нормотворчество оставя широки възможности за интерпретации от страна на НАП, които често противоречат не само на правните аргументи, но и на здравия разум.
Нека добавим и примера с доста спорното поведение на председателя на парламента Рая Назарян по повод свалянето на имунитета на народния представител Джейхан Ибрямов. „Първата между равни“ пренебрегна не само съществени юридически съображения, но и наруши установената през последните 35 години практика Народното събрание да се произнася поотделно относно исканията за сваляне на имунитет и за задържане под стража на депутати. В това отношение имаме възможност да направим сравнение не само с чуждестранната демократична традиция, но и с българската традиция, по-конкретно –
аналогични случаи от началото на прехода,
когато, впрочем, конфронтацията бе по-остра, но все пак оставаше в рамките на демократичните стандарти.
Както е известно, първоначално от парламента бе поискано съгласие за възбуждане на наказателно преследване и за мярка за неотклонение за Андрей Луканов. Двете искания бяха обсъдени и гласувани поотделно и одобрени. След кратък период от време главният прокурор Татарчев отправи аналогични искания относно народния представител Александър Лилов. На 19 януари 1993 г. Народното събрание ги дебатира подробно и доста разгорещено (в продължение на 12 часа) и в крайна сметка даде съгласие за снемане на имунитета, но не и за налагане на мярка на неотклонение спрямо Лилов.
Между тогавашното 36-то и днешното, 50-то Народно събрание има поне две разлики, отнасящи се пряко към разискваната тема. Първата – тогава председател на парламента бе литератор (Александър Йорданов), а днес – юрист (Рая Назарян). И тогава Йорданов не реши сам, а свика извънредно заседание на Народното събрание.
Втората, ключова разлика – тогава в Народното събрание участваха и взеха дейно участие в дискусиите десетки утвърдени юристи. Въпреки че всеки от тях защитаваше и политическите позиции на партията си, те се стремяха да изложат максимално убедителни аргументи – не само за колегите в залата, но и за цялото общество. Какво е днес положението, няма нужда от коментар. Достатъчно красноречив е фактът, че
за член на Конституционния съд бе избран бивш юрисконсулт на болница,
чието достойнство бе просто, че е дългогодишен депутат.
Юристите и повечето от депутатите в онези времена се отличаваха с нещо, което малцина техни днешни колеги имат – професионална и съсловна репутация, която пазеха като зеницата на окото си. И в подобни конфликтни ситуации, и в „нормалната“ законотворческа дейност те се стремяха да докажат доброто си име, поради което не приемаха всякакви политически, особено лични поръчки. Мнозина от тях бяха известни в най-добрия смисъл на думата и за разлика от днес, не смятаха, че „няма лоша реклама“. Като доказани професионалисти те имаха самочувствие и достойнство, произтичащи от факта, че могат да бъдат критикувани и оспорени, но не и осмивани.
Можем да опишем днешната галерия от законотворци по различни начини, но отново ще се позовем на Хаджийски: „Общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас … Нима не е известна силата на тази посредственост: нагаждането към всеки терен, без всякакъв вкус за лично достойнство?“
Все пак, не бива да забравяме, че днешните законодатели, вкл. юристите между тях, не се самоназначават за депутати. В Народното събрание ги пращат партиите, по-точно – персоните и кръговете, които дърпат конците на партиите и които
пет пари не дават за върховенството на правото,
ако то противоречи на техните интереси и дори прищевки.
Но трябва да се има предвид, че разпадът на завладените институции много скоро ще се върне като бумеранг върху тези, които породиха и толерираха този процес. Невъзможно е да се предвиди чий ще е следващия отнет имунитет, дори днес прогнозата да изглежда лесна. Този тип революции неизбежно изяждат децата си, дори когато са доста наедрели. Най-лошото е, че страда цялото общество, което има нужда от нормална политика и работещи институции.
Наистина е време за „ново начало“. Но без кавички.
