Преди петдесетина години, на 18 декември 1974 година, на остров Моротай на индонезийските войници се предал Теруо Накамура – войник от Втората световна война, който не знаел, че тя преди почти 30 години била завършила. Историята често пази имената на първите хора, но рядко – на последните. Историкът Уляна Волохова разказва за 10 души, чиито имена историята е запазила.
Последният човек, напуснал „Титаник” – Чарлз Джокин -британецът
Чарлз Джокин служел на „Титаник” като старши пекар. Както и всички, намирали се в този момент на борда на лайнера, на 14 април в 23.40 часа той почувствал слаб удар в борда на кораба, не му придал голямо значение и се опитал да заспи. След 20 минути той, както и целият екипаж, били извикани на горните палуби, където вече била започнала подготовката за спускането на спасителните лодки.
Джокин наредил на подчинените си да слагат във всяка лодка малък запас провизии, а той останал в каютата, отворил бутилка уиски, пийнал, след това се качил на палубите и започнал да помага на хората да се настаняват в лодките. Джокин също трябвало да се качи в спасителна лодка – той бил определен за капитан на десетка лодка, но когато видял, че в нея вече са се качили трима мъже, решил да остане на „Титаник”.
Пак слязъл в каютата, пийнал още уиски, върнал се на палубата и започнал да мята във водата шезлонги, за да може оказалите се във водата хора да ги използват като плавателни средства.
В 02.18 часа, когато „Титаник” са разцепил на две, Джокин бил на палубата на кърмата: за да избегне блъсканицата, той се прекатерил през перилата и се оказал извън кораба – „Титаник” бързо, но плавно потъвал във водата и след няколко минути Джокин се оказал в океана.
Съдейки по реконструкцията на събитията при разследването на крушението на „Титаник”, той се оказал на най-високата точка на лайнера и си бил последният човек, стигнал до водата, и един от малцината, които доживели в океана до разсъмването.
По пресмятянията на самия Джокин, наложило му се да плува повече от 2 часа, докато от една лодка не го забелязали и не го взели на борда. Разследващите смятат, че да се спаси, му е помогнала нетипичната реакция на организма му на алкохола и студа – обикновено това съчетание бързо води до преохлаждане, но в случая алкохолът отпуснал и сгрял Джокин.
Последният загинал в бой в Първата световна война – Хенри Гюнтер
До Първата световна война на Хенри Гюнтер му вървяло в живота: на 19 години той работел като счетоводител в една банка в Балтимор банка и бил сгоден. Той не одобрявал влизането на САЩ във войната – произхождал от семейство на немски емигранти и перспективата да бъде мобилизиран да воюва с историческата си родина не му харесвала.
През 1917 година все пак го мобилизирали, а през 1918 година, произведен в чин сержант, го прехвърлили във Франция.
Войната оправдала всичките му най-лоши очаквания , и Гюнтер изратил на приятел писмо, в което се оплаквал от ужасните условия и го съветвал с всички сили да се опита да избегне мобилизацията. Писмото било прехванато от военната цензура, Гюнтер получил мъмрене и бил разжалван в редник.
На 12 септември частта му била изпратена да изтласка немците от областта на река Маас и Аргонската гора – на тези позиции той прекарал последните два месеца от войната.
На 11 ноември около 5.20 часа сутринта било подписано примирие между Германия и Антантата, чиито условия били валидни и за американския военен контингент в Европа. Споразумението трябвало да влезе в сила в 11.00 часа сутринта същия ден.
Германия предложила да прекрати военните действия веднага след подписването, но главнокомандващият на съюзните войски маршал Фердинанд Фош отклонил предложението, и повечето боеве продължили. За шестте часа от подписването на примирието до влизането му в сила загинали или били ранени 11 000 души, последната жертва бил Хенри Гюнтер.
Отрядът му се опитал да заеме позиции в село Шомон-деван-Дамвийе (Chaumont-devant-Damvillers) се отправил към немското КПП, охранявано от картечарски разчети. В 10.59 часа Гюнтер, въпреки заповедта на сержанта си да остане на място, тръгнал в атака и бил разстрелян една минута преди примирието да влезе в сила.
След завръщането на американските войници у дома писателят и журналист Джеймс Кейн провел няколко беседи с бойни другари на Гюнтер и стигнал до извода, че отчаяната атака на войника била предизвикана от желанието му да докаже предаността си към САЩ и да върне уважението на началството си след разжалването.
Последният действащ бял офицер: Валентин Дуганов
Към началото на 1921 година РККА практически била прочистила Сибир от белогвардейските формирования, а една част от техния воински състав била арестувана, друга част успяла да се укрие в Монголия. Сред последните бил и полковник Валентин Дуганов – 29-годишен, роден в Саратов, герой от Първата световна война, кавалер на Георгиевски кръст.
Дуганов и другите белогвардейци не успели да се скрият в Монголия – през март в страната започнало ревлюционно-освободително движение срещу Китай, подкрепяно от Червената армия.
На 12 март 1921 година Дуганов и други белогвардейци били арестувани в крайграничния Маймачен и заточени в Иркутск. На 17 юни Иркутският ГубЧК осъдил Дуганов за контрареволюционни действия на смърт, но той, заедно с други арестувани, решил да избяга.
Дуганов се укрил в бурятските общини, а когато издирването било преустановено, решил да продължи борбата с революцията. Не било трудно да си намери съмишленици – сред руските селяни съветската власт не се ползвала с популярност заради продоволствените наряди, а сред коренното население – заради това, че променяла неговия установен от векове начин на живот.
Партизанският отряд на Дуганов (наречен „Златния зъб” заради златните коронки на предводителя) редовно извършвал набези, при които жестоко се разправял не само с червеноармейците, представителите на съветската власт, комунистите, но и просто с мирните жители, като палел училища, революционни съвети и фелдшерски пунктове.
Борбата на съветската власт с отряда била продължителна и изнурителна: цяла година отрядите на РККА изтиквали „Златния зъб” към Якутия, но Дуганов щедро плащал на местните водачи с награбеното и успешно измъквал хората си от преследването. През лятото на 1922 година отрядът на Дуганов се присъединил към въстаническото движение в Якутия, а когато то било разбито, отново изчезнал в тайгата.
За съдбата на отряда и предводителя му няма достоверни сведения: съобщения за техните набези се срещат чак до септември 1924 година, но дали са били организирани на територията на СССР или Дуганов отвел хората си в Китай и осъществявал набезите оттам – не се знае, както и това дали е загинал в някое от сраженията с РККА или е прекратил съпротивата и е започнал нов живот.
Но едно се знае със сигурност – Дуганов е последният бял офицер, продължил военната съпротива срещу Червената армия след края на Гражданската война.
Последната робиня, докарана в САЩ – Матилда Маккрир
Матилда Маккрир е родена в Западна Африка, в община на народа йоруба. През 1860 година селото ѝ било нападнато от армията на кралството Дахомей, двегодишната Матилда заедно с майка ѝ и двете ѝ сестри били взети в плен и закарани в пристанищния град Вида, където с още 106 пленници били продадени на капитана на шхуната „Клотилда” Уилиям Фостър.
Формално трансатлантическата търговия с роби била забранена още през 1808 година, но това не пречело на търговците тайно да вкарват роби в САЩ, а после да ги продават като „движимо имущество”.
Впрочем към 1860 година тази търговия била почти изкоренена, „Клотилда” бил последният кораб, който продължавал да нарушава закона. На 9 юли шхуната влязла в залива Мобил в щата Алабама, придвижила се нагоре по течението на река Спаниш, свалила робите, след което Фостър подпалил и потопил кораба – властите били обявили операция за залавянето му и той бързал да заличи следите.
Робите били разпродадени на местни плантатори. Матилда и майка ѝ станали робини в стопанството на Уокър Крейг и живели на плантациите му до отмяната на робството през 1865 година, а след това започнали работа на изполица.
На 14 години Матилда родила първото си дете от бял мъж, а после още две. През 1979 година тя срещнала емигранта от Германия Якоб Шулер – те не сключили брак и не живеели заедно, опасявайки се от проблеми заради междурасовите отношения, но двойката имала седем деца.
През 1931 година Матилда научила, че на ветераните от Първата световна война правителството е изплатило компенсациии за участие в боевете, и решила също да подаде иск с искане за символично заплащане заради поробването, но съдията отхвърлил исканията ѝ. Матилда умряла на 13 януари 1940 година, като преживяла всичките роби от последния рейс на „Клотилда”.
Следва продължение…
